Стил на възпитание

Модератор: bisolnev

Добави отговор
nevenam
Мнения: 2
Регистриран на: Вто Окт 16, 2018 2:56 pm
Име: Nevena
Фамилия: Miteva
Лице със зрителни увреждания: да

Стил на възпитание

Мнение от nevenam » Пет Ное 09, 2018 11:28 am

Здравейте, четейки някои от документите, с които се оценяват уменията на деца в детски градини и училища, се натъкнах на следните родителски стилове на възпитание - либерален; свръхпротективен; авторитарен; авторитетен. Бихте ли разяснили отделните характеристики на всеки от тях, по какво се различават, как бих могла да определя аз към кой от тях спадам.

s.zaykov
Мнения: 44
Регистриран на: Пет Юни 29, 2018 3:22 pm
Име: Стоян
Фамилия: Зайков
Специалист, работещ с хора с увреждания (рехабилитатор, комплексен инструктор, друго): да
Преподавател: да

Re: Стил на възпитание

Мнение от s.zaykov » Сря Ное 14, 2018 9:15 pm

Здравейте!

За да обясним характеристиките на всеки един от стиловете родителско възпитание, първо трябва да обърнем внимание на аспектите на поведението, върху които е изградена тази популярна и широко използвана класификация. Измеренията на родителското поведение могат да се разделят на следните две групи:
1. Емоционално отношение към детето. То може да бъде изразено като топлота, привързаност, заинтересованост към нуждите на детето или пък небрежност, отчуждение и ангажираност със собствените нужди и потребности.
Защо този аспект е толкова важен? Изразяването на привързаност и загриженост осигурява на детето сигурност и стабилност, увереност, че няма да изгуби родителската любов и подкрепа. Родителите, които проявяват емоционална топлота и нежност към децата си намаляват тяхната тревожност и напрежение. Липсата на емоционален контакт поражда страх от отхвърляне, наказание и затруднява социализацията.
2. Контрол, упражняван върху детето. Съществува схващане, според което със своето контролиращо поведение родителите могат да влияят върху постъпките на детето. Когато родителите си служат с предложения, обяснения, предоставят избор на детето и заедно изследват различните възможности за действие, детето е много по-склонно да се съгласи с тях. По този начин те му предоставят възможност да вземане на решение и то не се чувства контролирано, а чувства, че изборът идва от самото него. Това развива отговорност и самостоятелност. От друга страна физическите наказания, заплахите и налагането, демонстрирането на родителска сила и превъзходство може и да покажат желания ефект на момента, детето да стане „послушно“ и „добро“, но в дългосрочен план това смазва неговата самооценка и поражда усещане за безпомощност и безсилие. Отговорът, който ще получат тези родители по-късно ще бъде гняв, омраза и използване на същата сила от детето за постигане на собствените желания. Родителите никога не бива да забравят, че със своята оценка (демонстрирана директно или индиректно) оформят самооценката на детето. То интернализира техните ценности и поведение.
Същото се отнася и до манипулативните техники на контрол. Това са не толкова открити и агресивни контролиращи методи като следене, емоционална манипулация, вменяване на вина и пр. Децата бързо разбират, макар и на само интуитивно ниво тези техники и се научават на свой ред да си служат с тях.
Съществуват най-различни варианти на контрол, от пълно обсебване на детето и налагане на контрол върху всичко, което прави, до липса на контрол и каквито и да е правила и изисквания.
Авторитарният тип родители са строги и ограничаващи, изискващи подчинение и уважение към наложените правила. Тяхното поведение се отличава с налагането на множество правила и наказания. Те са ригидни (липсва им гъвкавост, придържат се сляпо към определени вярвания и поведения) и нетолерантни. Изпитват нужда от доминиране и не приемат гледна точка, различна от своята. Чрез налагането на сила те се опитват да гарантират някаква сигурност и ред. Резултатът е деца с неразвита социална компетентност, тревожни и безпомощни. Авторитарният родител получава подчинение не в резултат на уважение, а в резултат на страх от наказание и ощетяване. Детето натрупва в себе си огромна враждебност, която се изразява в различни форми на бунт и неподчинение.
Либералните родители са другата крайност – при тях отсъстват правилата и контрола до степен, която поражда несигурност у детето. То е оставено да „прави каквото си иска“ и в резултат на тази грешно разбрана свобода добива впечатлението, че родителите не се интересуват от неговия живот, а по-скоро всеки е сам за себе си. Причината за този тип родителско поведение може да не се крие в незаинтересованост и безразличие към детето – възможно е родителите да вярват, че по този начин градят самостоятелност и отговорност. Много от либералните родители искат да бъдат приятели на децата си, но децата имат нужда от родителски авторитет, който да е източник на опора и ясни и разумни ограничения. Възможно е детето, принудено да се грижи само за себе си ,наистина привидно да демонстрира повече умения за самостоятелност от връстниците си. Но без ясни правила и граници то живее в постоянна несигурност и липса на подкрепа. Резултатът често е поведения, с които да провокира внимание и даже наказания. Децата са импулсивни, с нисък самоконтрол, агресивни, не умеят да си поставят цели. Рискови поведения, бягства от къщи, злоупотреба с алкохол и наркотици и свързване с опасни компании са примери за поведения на деца, на които липсва чувството за родителски контрол и сигурност.
Свръхпротективните родители могат лесно да бъдат разпознати – те живо се интересуват от своето дете, но задушават в него всякакви прояви на самостоятелност. Подобно на авторитарните родители, те обсебват детето, но при тях авторитарността е изразена в индиректни, замаскирани и много „изтънчени“ форми, като прекалена доброта и грижовност, натрапваща се преданост – родители, които мислят, че трябва да вършат всичко вместо децата си и по този начин им отнемат самостоятелността и правото на избор. За разлика от авторитарните родители обаче, правила и изисквания може напълно да няма или те да са свързани единствено с осигуряването на комфорт и безопасност, а не с нуждата от усвояване на норми на поведение. Светът се върти около детето и неговите нужди и капризи трябва да бъдат моментално задоволявани. Тези родители може да вярват, че по този начин предпазват детето или че така изграждат силна връзка с него. Но често такива родители, които вършат всичко вместо детето, искат единствено да им се благодари и да бъдат обичани, за да укрепят своята вътрешна сигурност. Резултатът е, че по този начин те косвено създават у децата усещането, че сами не могат да се справят с нищо и това поражда чувство на унижение и безсилие. Реакциите обикновено са силен гняв, вина и угризения, чувство за угнетеност и потиснатост, трудности във вземането на решение, отказ от отговорност. Децата имат слабо развита социална компетентност, трудно се адаптират към нова среда или към среда, откъсваща ги от родителите, напр. тръгване на детска градина или училище, преместване в друг град и др. се преживяват дълго и тежко. До много късна възраст (включително като възрастни зрели хора) те могат да останат несамостоятелни и безпомощни, вечно да търсят по-силен човек, за който да се прикрепят в търсене на родителската закрила, на която са свикнали.
Авторитетните родители са тези, които окуражават и развиват самостоятелността на детето, но без да стигат до липса на контрол и правила. Те дават на детето свобода и право на избор, но в разумни и ясно договорени граници. Правилата и наказанията (не физически) са ясно определени и обяснени на детето. Те се налагат с последователност и придружени с обосновани и разумни обяснения. Детето научава, че постъпките му имат последствия и че носи отговорност за тях. Съществува диалог и разбиране между двете страни, като родителите проявяват топлина, подкрепа и емоционална ангажираност без да губят авторитета си и да губят контрол. Те проявяват нагласа на приемане и толерантност, интересуват се и изслушват идеите и мненията на детето и не го унижават и осмиват, нито му налагат сляпо своите разбирания. Опитват се да разбират ситуациите от гледната точка на детето, проявявайки емпатия и не бързат да правят заключения преди да го изслушат. Децата успяват да изградят добра социална компетентност и самостоятелност. Самооценката е стабилна и адекватна, поведението – дружелюбно и с добър самоконтрол.
Надявам се отговорът да Ви е от полза. Ако имате още въпроси и коментари, не се колебайте да ни пишете!

Ива Тонева, психолог

Използвана литература: Стаматов, Р, Детска психология, Хермес 2014г.

Добави отговор

Назад към