адаптиране в нова среда

[ewa]

Здравейте! Дъщеря ми има желание да учи висше образование и си е избрала специалност още от 10-ти клас. Тя е отлична ученичка, много отговорна и с много голямо желание за учене. Проблемът е, че желаната специалност е в друг град и тя се страхува от това изключително много - как ще се справи с придвижването, с транспорта, но най-вече, дали ще се впише в новата среда. Както казах, тя е много амбициозна и старателна, но не е много общителна и се страхува от непознати социални ситуации. Има добри умения по мобилност, в училище се справяше самостоятелно, макар, че в повечето случаи я водехме до там просто за улеснение. Вкъщи е абсолютно самостоятелна, може да си готви, чисти и поддържа ред, не чака да я обслужваме (даже се съпротивлява ако опитаме). Като цяло е много отговорна и сериозна, но не обича да търси помощ, трудно приема съвети и подкрепа, трудно си намира приятели. В разговорите ни споделя, че повече се тревожи заради новата среда в университета, а не толкова, че няма да научи маршрутите и пр. Аз, естествено като родител, също се тревожа за нея и не искам да се отделя от семейството ни, но в същото време осъзнавам, че тя вече не е малко дете и рано или късно този момент на отделяне трябва да дойде. Освен това, абсолютно вярвам в нея и смятам, че тя е готова за тази стъпка. При всички случаи, не искам страхът от непознатото да бъде причина да се откаже от ученето и от мечтите си. Ако отиде в друг град, аз ще остана с нея за първите 1-2 седмици, ще се постарая да й покажа колкото може повече неща, ще я подкрепям, ще ходим при нея през уикендите - това е ясно, изобщо, ще й помагаме с всичко, което можем. Със сигурност ще потърсим учител по мобилност.
Всякакви съвети как можем да я подкрепим максимално, като в същото време не прекаляваме с помощта, са добре дошли.

[Psiholog NCRS]

Здравейте,
Много се радвам за постиженията и амбициите на Вашата дъщеря. Тя е на прага на нов етап от живота и страхът от непознатото е нещо напълно нормално. Отделянето от родителите е вълнуващ и обикновено дългоочакван и желан момент от младежите, но в същото време е изпълнен с всякакви съмнения, страхове и несигурност. Напълно разбираемо е и Вашето притеснение и инстинктивно желание детето да остане при Вас колкото може по-дълго, за да има Вашата закрила и непосредствена подкрепа. Адмирирам Ви за осъзнатостта, с която подхождате към тези свои реакции и емоции, както и за готовността да насърчите дъщеря си към самостоятелност и развитие, вместо да се вкопчите в нея.

Изключително важно е това, че тя вече има добро ниво на самостоятелност и отговорност, че е мобилна и умее да се грижи за себе си. Използвайте всеки подходящ момент да й показвате, че се справя, че е способна и активна, а също така и да усъвършенствате въпросните умения. Например, ако има някакви пропуски по ориентиране и мобилност, може да започне още от сега да работи върху тях - пресичане, използване на градски транспорт, движение в оживена среда, подлези, стълби, маршрути. Важно е да свикне с тези движения, да не изпитва страх от тях и да има добра преценка за своите възможности - това много ще й помогне при изучаването на новите маршрути в новия град. Естествено, да потърсите помощта на учител по мобилност там на място (а защо не и на психолог?) е възможно най-добрият вариант.

Незрящите или слабовиждащи студенти вече не са рядкост и повечето учебни заведения имат някакъв опит - попитайте в съответния университет какви са практиките им и дали могат да ви предложат някаква подкрепа. Можете да попитате например каква е достъпността във и около сградата за незрящи студенти, как се осъществява изпитването, към кого може да се обърне студентът при различни проблеми, какви извънкласни дейности се предлагат и достъпни ли са те и др. - всичко, което Ви интересува, което предварително сте обсъдили с дъщеря си, а най-добре е тя самата да зададе тези въпроси.

Потърсете контакт с други незрящи студенти - например в социалните медии или чрез познати, с които може да си обменят опит и да види добри примери. Важно е да осъзнае, че не е сама, че има към кого да се обърне, че не е единствената, която преминава през тези предизвикателства. В същото време всичко това трябва да се комуникира с тон на уважение и зачитане на нейната автономност - да не се чувства като безпомощно дете, на което всички са се втурнали да помагат.

Препоръчвам да поговорите с дъщеря си за следното: Едно от най-важните умения, които трябва да добие всеки зрял човек (а за хората с увреждания понякога е жизненоважно), е т.нар. self-advocacy skills, или умението да бъдеш застъпник на самия себе си. Това означава да познаваш своите възможности и трудности, да знаеш с какво можеш да се справиш сам, за какво имаш нужда от чужда помощ, какво искаш и можеш да научиш и какво просто не е във физическите ти възможности. Означава да приемаш себе си с тези въпросни сили и слабости, да умееш ясно да обясниш на околните от какво имаш нужда, да потърсиш помощ, да откажеш помощ, ако не е желана. Означава да знаеш правата си и да не отстъпваш от тях, но да знаеш и задълженията си и да носиш отговорност за своите решения и действия. Всичко това един човек няма как да научи от книги или лекции - той трябва на практика да го прилага в живота си, да попада в различни житейски ситуации, да общува с различни хора и да се учи. Поговорете за това, че е неизбежно да се правят грешки и да се изпитват съмнения, че тези неща са нормална част от живота и не бива да ни отказват от пътя, по който сме избрали да вървим. Давайте пример с неща, с които досега успешно се е справила и й напомнете колко трудно и страшно е било в началото.

Няма как да предвидим как ще я приемат състудентите й в курса или останалтие, но засега практиката ми показва, че дори и по-затворените младежи, въпреки първоначалните трудности, се справят. Всеки колега има свой подход, аз лично никога не съветвам по-затворените (интровертни) личности да се насилват и да влизат във взаимодействия, които не желаят, с компании, които не харесват, само и само за да изглеждат “приети”. Това не води до нищо друго освен излишен стрес. Нека просто да бъде себе си, да бъде с открита и приятелска нагласа, да не се срамува и притеснява. Обяснете й, че не е нужно да бърза, да се прави на нещо, което не е, че не е длъжна да се доказва пред никого, нито да проси внимание. И също, че в първи курс за всички средата е нова и непозната, всички изпитват някакви съмнения и не знаят какво да правят.

Решението да останате там в първите седмици за подкрепа смятам, че е добро, но както и сама сте отбелязали, не прекалявайте с помощта - нека да е повече период на изучаване на новата среда. Наблягайте на маршрутите по мобилност, на уменията за справяне с битовите задачи - това ще й даде увереност, че не е напълно зависима от някого. В комуникацията й с колеги, администрация и преподаватели се намесвайте възможно най-малко (за предпочитане тя самостоятелно да се справя). Бъдете наясно - и Вие, и тя, че в началото е нормално да има трудности и неясноти, имайте търпение и упоритост и не се отказвайте.

Оставаме на разположение за допълнителни въпроси.

Ива Тонева, психолог