СЛЕПОТАТА – НАЧИНИ НА УПОТРЕБА И ЗЛОУПОТРЕБА

Модератор: bisolnev

Добави отговор
s.zaykov
Мнения: 44
Регистриран на: Пет Юни 29, 2018 3:22 pm
Име: Стоян
Фамилия: Зайков
Специалист, работещ с хора с увреждания (рехабилитатор, комплексен инструктор, друго): да
Преподавател: да

СЛЕПОТАТА – НАЧИНИ НА УПОТРЕБА И ЗЛОУПОТРЕБА

Мнение от s.zaykov » Нед Сеп 02, 2018 2:40 pm

СЛЕПОТАТА – НАЧИНИ НА УПОТРЕБА И ЗЛОУПОТРЕБА

Светът се отвори и днес трудно може да се срещне човек, който поне веднъж да не е общувал с някого, който по една или друга причина е лишен от дара на светлината. Историите са всякакви, случките са много различни. Някой просто така се е родил. Друг пък, коварна болест го е прехвърлила от числото на здравите в това на незрящите. Случайни стечения на обстоятелства, лекарски грешки, злополуки в детството и в процеса на работа и какво ли още не…
И въпреки всичко огромната част от здравите в медицинския смисъл на това понятие хора все още не могат да общуват съвсем спокойно и следователно нормално с някого, който очевидно е сляп.
Въпреки свръхразвитието на средствата за информация, за характера и особеностите на слепотата сред обикновените хора се знае твърде малко. И нека не се учудваме или обвиняваме. Всеки човек е склонен да се интересува преди всичко и най-вече от нещата, които имат непосредствено отношение към неговия начин на живот, към неговото всекидневие. Не е реалистично да мислим, че със средствата на печатните и електронните медии хората до такава степен ще се информират за възможностите и ограниченията, които създава липсата на зрение или пък спецификите на различните му увреждания в тази, слава Богу, не особено голяма социална група, наречена „слепи и хора със зрителни увреждания”. Разбира се, добре е разяснителната работа да се води навсякъде, но не бива да имаме илюзии, че чрез нея ще бъдат решени всички проблеми на общуването между слепи и виждащи.
Днес вероятно са все по-редки случаите, в които, когато позната на майката, която води своето сляпо дете, при среща с нея дискретно ще я попита дали „то чува”. Все по-рядко се натъкваме на случаи, в които родители не разрешават на своето да дете да играе със сляпото си връстниче, за да не се „зарази“ от него. Да не говорим за понякога невероятно категоричните и в същото време безкрайно фантастични представи на някои хора за предаването по наследство на едни или други индивидуални особености. Историята, особено тази от недалечното ни минало, е пълна с какви ли не странни, забавни, понякога и твърде болезнени преживявания за всички участници в общуването.
Какво е това да си сляп? Най-често срещаният опит за отговор на този въпрос се изразява в един прост експеримент. Виждащият човек затваря очи и се опитва да направи нещо или, още по-трудно, да се придвижи от една точка до друга, та било и само от едно място в стаята до друго. В този случай усещането е почти катастрофално. Той с ужас констатира, че не може да свърши почти нищо, не може да си намери вилицата, ножа, салфетката. Не може да си налее течност в чашата, не може, без да се блъсне в нещо, да отиде от леглото до масата или от нея до вратата. Да не говорим за непостижимото преминаване от едно помещение в друго.
От този комплекс преживявания човекът с повече или по-малко нормално зрение много лесно стига до категоричното съждение, че след като той има тези проблеми само при едното просто затваряне на очите, то тези, чиито очи са постоянно затворени трябва да са в още по-тежко положение от него.
И ако не му се удаде възможност да общува с някого, който по някакво стечение на обстоятелствата е по-вещ от него в тази проблематика, той завинаги ще си остане убеден в това, че лишеният от зрение човек е чисто и просто един нищо неможещ, много нещастен индивид, който трябва да се съжалява и към когото трябва да се проявява нормалното човешко милосърдие. И човекът, който мисли така, съвсем не е „лош“! На него просто не му минава през ума, че освен затворените по някаква причина очи съществува и процесът на компенсация на зрителния недостатък, съществуват различни начини, чрез които незрящите придобиват способности да се справят с пространството около себе си и без употребата на зрение.
Виждащият човек също не се ражда научен на всичко, което прави. Неслучайно огромната част от живота на човека, особено в детството и младостта му, са отделени за обучение, тренировки и социализация. Няма съществена разлика между това да се научиш да се придвижваш от една точка до друга, когато нямаш получаваната чрез зрението информация и да се научиш да плуваш, независимо от това дали виждаш или не виждаш.
А какво мислят по въпроса самите слепи? Поначало слепият човек, независимо от това, кога и по каква причина е ослепял, е поставен в средата на хора, които виждат нормално. Това са неговите близки роднини, приятели, понякога вече бивши колеги. Поне на първия, понякога много продължителен етап, той получава знания за същността на проблема, който му се е стоварил на главата, именно от тази среда. И до голяма степен познанията, мислите и отношенията на тази среда към неговия проблем формира и собственото му отношение към него, а значи и към самия себе си и своите възможности и ограничения в пространството и въобще в живота.
Но неговото обкръжение може и нерядко е напълно непросветено по отношение както към самата слепота, така и още повече, към начините, по които тя може в някаква степен да бъде компенсирана.
През последните няколко десетилетия с особена настойчивост и интензитет в обществото се внушава, че няма по-добра среда от семейната. Каквото и да става с отделния човек и особено с децата, най-доброто място за прекарване на дните е семейството. Топлината, любовта, грижата, всеотдайността са все характеристики на тия взаимоотношения. Моят, а и не само моят опит, обаче показват, че оставено само на тази среда, съществото, което по някаква причина е лишено от зрение, в голяма част от случаите формира у себе си редица комплекси. Формира у себе си навици да бъде едностранно обслужвано. Формира у себе си разбирането, че той или тя са в положение, в което не могат да разчитат на себе си и тук или там, сега и завинаги, те ще са зависими от мама или от някакъв неин заместител.
Така незрящият човек може да се формира като един стопроцентов потребител, който е обречен само да получава, а след като така и така той ще бъде в ролята на вечно получаващия, то другите съвсем естествено ще трябва да поемат ролята на вечно задължените.
И вместо чрез обучение, тренировки и въобще чрез всичко, което се нарича рехабилитация, да се стремят към все по-голяма самостоятелност на незрящия, се получава така, че любовта, грижата за неговия душевен уют и физическа безопасност все повече и повече го свеждат до положението на „домашен любимец”.
Напълно естествено продължение на това положение е нетърпимостта от страна на слепия към онова, което излиза извън така оформените му представи за неговите права и задълженията на другите. Оттук вече и следващата стъпка, при която той съзнателно отрича възможностите си да се справя с някакви неща, само и само за да запази това странно, но все пак от неговата гледна точка привилегировано свое положение.
Този феномен по съвсем кратък път се прехвърля и в общностите, които са населени предимно от слепи. Затворената общност на слепите е подобна на затворения в обслужващата го среда на виждащият незрящ индивид. Само че в общността отношенията, които съществуват при отделния човек, вече се разпространяват и при другите и в някаква степен се усилват от своето омножествяване.
Така слепотата вече има своите начини на употреба, а в някои случаи и на злоупотреба. Познавах човек, който виждаше доста добре и нямаше никаква нужда да ползва бял бастун. Въпреки всичко, когато наближаваше спирката на градския транспорт, той изваждаше от чантата си белия бастун, разпъваше го и с усмивка обясняваше, че бастунът ще му осигури толкова необходимото седящо място в тролея. А беше и млад, и здрав, и въобще не се нуждаеше от това на всяка цена да бъде седнал. Но нагласата беше „желязна“! След като по този начин мога да получа нещо с предимство, защо пък да не го използвам.
Това, както и много други неща ме карат да мисля, че отглеждането на сляпото дете само в семейството е не по-малко вредно за него от отглеждането му в някаква напълно чужда и нерядко зле настроена към него друга среда. Това ме кара да мисля, че незрящите трябва да общуват помежду си, че трябва да си обменят и специфичен опит и знания, но че те в никакъв случай не бива да се затварят само в средата на себеподобните си. Да, тя е и лесна и уютна. В нея можеш да си лидер и почти цар, но илюзорността на тези позиции става „очевидна“ веднага след като тази клетка се окаже отключена в някаква по-широка среда.

Петър Стайков

Добави отговор

Назад към