Стоя някъде, например отново в транспорт, където има доста народ, но аз съм застанал така, че човек, който идва отвътре на вагона, трябва да мине покрай мен, т.е. трябва да ме накара по някакъв начин да се преместя, за да му направя път. Много често се получава така, че този човек застава и започва да ме гледа с очакване, че ще получи точно това, което иска от мен. Какво е продължението? В крайна сметка в един момент човекът се усеща и казва: „Ако обичате, може ли да мина“, което е нормално. Ако съм с придружител, той самият вижда какво става и ми казва: „Отмести се да мине човекът“ и всъщност тук няма нищо особено като преживяване, но пак е интересно самото тълкуване. Реално хората са свикнали да общуват помежду си предимно с поглед и ние, незрящите, това трябва да го имаме предвид, когато оценяваме дадена ситуация или дадено отношение на човек като нас ***Ваня: Тук не чувам точно така ли е, или дадено отношение към човек като нас...*** и да не прехвърляме някакви големи емоционални натрупвания върху такава ситуация. Общуването с поглед, понеже може да бъде извършено и от дистанция, без каквото и да било усилие, е много по-неангажиращо и за този, който иска нещо, и за този, който трябва да се отзове. Докато при едно вербално общуване, първо, този, който ще поиска, може да се притесни от това как ще реагира човекът, от когото иска. „Извинете, може ли да ми направите място да мина“ може да предизвика всякакъв вид реакция – да, разбира се; моля, заповядайте; толкова ли не можеш да минеш от друго място, че трябва да се местя, не можа ли по-рано да се сетиш – и т.н., има притеснение и у едната, и у другата страна. Освен това го има и другото, че при вербален разговор реално вече двамата взаимно навлизат в личното пространство един на друг, защото то вече се определя не от някаква дистанция, която може да бъде увеличавана или скъсявана произволно, а от това, че разговорът се води все пак най-много на една-две ръце разстояние, за да може хората да се разберат. В този случай просто нормално е да знаем, че това е реално съществуващо положение, да знаем за това, че то се основава на практически подсъзнателно приоритетното използване на зрението като форма за първоначален контакт, който в много случаи е и достатъчен, за да не го тълкуваме като някакъв вид пренебрежително отношение към мен. Разбира се, тук, когато има, от другата страна, грубо отношение – „Що не се мръднеш, бе!“ – и т.н., нормално е да кажеш: „Ами извинявайте, ама не сте ми казали, не сте го поискали“ и т.н. Горещо се препоръчва да не се стига до „майката”, най-малкото защото не е особено прилично.
Проф. Петър Стайков
Комуникация с поглед, а не с глас
Модератор: bisolnev