Липсата на зрение – познаването на себе си и заобикалящия ни свят

Модератор: bisolnev

Добави отговор
redaktor
Site Admin
Мнения: 55
Регистриран на: Чет Окт 03, 2013 11:15 am
Име: Стоян
Фамилия: Зайков
Специалист, работещ с хора с увреждания (рехабилитатор, комплексен инструктор, друго): да

Липсата на зрение – познаването на себе си и заобикалящия ни свят

Мнение от redaktor » Нед Фев 17, 2019 7:02 pm

Липсата на зрение е проблем, който може да не бъде осъзнаван на определен етап и за определен период от индивида, изпаднал в такова състояние. Всъщност, липсата на зрение, както се изразява големият руски психолог Лев Виготски, не означава, че слепите живеят с усещането за това, че са потопени в постоянен мрак, тъй като при тях няма тази смяна на тъмно и светло. Те живеят в среда, която не е нито тъмна, нито светла, тя просто е неутрална спрямо светлината и мрака, Точно това поражда едно от най-големите затруднения пред виждащите, когато се опитват да се поставят на мястото на слепите. Сред хората с нормално зрение битува представа за света на невиждащите като за свят, потопен в непрогледен мрак, в който те не могат да се чувстват по друг начин, освен като безкрайно потиснати и безкрайно притеснени.
При слепотата, която вече е установена и индивидът повече или по-малко вече е свикнал с нея, не може да се говори за такъв потискащ, мрачен свят, а само за една различна от тази на виждащите среда, която именно защото е различна и неутрална, с течение на времето може да започне и обикновено започва да се възприема от незрящите като нещо съвършено нормално за техния живот.
На второ място, трябва да признаем, че всъщност липсата на зрение предполага известно проблематизиране на познаването на самия себе си и на света, в който живеем. Защото, ако едно сляпо родено дете не общува с виждащи хора, а общува само с други сляпо родени деца, възможно е то никога да не разбере, че не вижда. Ако няма около него зрящи хора, които да му показват, че светът е по-различен от този, който то възприема, то тогава слепотата може въобще да не се яви като проблем. В изкуството има подобни интерпретации, но това е друга тема.
Всъщност, тук можем да разгледаме въпроса на две нива. Първото е формулата, че ние познаваме себе си през очите на другите, или, ако се изразим образно: „Петър познава себе си през очите на Павел, а Павел познава себе си през очите на Петър.“ Тоест, едно незрящо дете може да получи информация за себе си на първо място от това, което то научава за другите, а после и от начина, по който те се отнасят към него, от начина, по който останалите говорят за него, за това как изглежда, как се държи и т.н. Съответно, то може да направи следващата стъпка в информацията за обкръжаващия го свят пак през очите на виждащите.
Тук не бива да се слага някаква рязка граница между познаването на себе си и познаването на света, защото познаването на света е в крайна сметка познаване на един разширен образ на самите нас. Светът, който ние познаваме, всъщност се превръща в част от нас, той става част от нашето собствено битие, превръща се в едно наше удължено тяло.
Поначало познаването на себе си и познаването на света са процеси, които имат синхронна динамика и идентична специфика. Тук вече трябва да внесем и следващия елемент: „Петър познава себе си през очите на Павел, но колкото повече време минава, толкова по-ясно става, че Петър познава себе си, респективно окръжаващия го свят не само през очите на Павел, а и през своя собствен опит“. Да, от този опит е изключено зрението, но така или иначе собственият опит също е опит, който е не по-малко ценен от онова, което незрящият индивид научава от другите. Тук включваме опита, придобит чрез другите сетива, теоретичния опит, който получаваме чрез книги, опита, получен чрез осмисляне на прочетеното, наученото и преживяното и т.н.
В този случай вече говорим за процес, при който имаме интернализиране от страна на индивида на опита на общността. Тоест опознаването на себе си и най-вече опознаването на окръжаващия ни свят, всъщност е процес на социализация, който е валиден за всяко едно човешко същество, родено и живеещо в дадената общност.
Формирането и развитието на неговата личност, развитието на неговите психически процеси като възприятия, представи, памет, мислене и на тази основа - на неговата нравственост, ценностна ориентация и въобще пътят на формиране и развитие на цялостната му представа за света, всичко това е един процес на социализация, който по характера си е един и същ както за виждащите, така и за незрящите.
Всяко дете трябва да започне да усвоява опита на общността, в която живее. Тук се появява друг проблем, който всъщност не е толкова свързан с липсата на зрение при конкретното дете, а с това как останалите се отнасят към тази липса, респективно към детето и въобще към другия, към който тя е относима. Проблемът възниква не толкова от липсата на зрение, колкото от неумението на другите да общуват с незрящия индивид въпреки тази липса. Загубата на зрение е наистина проблем и то толкова сериозен, че всеки опит той да бъде пренебрегван или омаловажаван може да доведе ако не до психотравми, то поне до много смехотворни конфузни ситуации.
Тук става дума за опитите светът да бъде представен на незрящите само в онази му част, която е възпринимаема чрез другите сетива, т.е. такъв, какъвто той би бил ако никой не можеше да го види. В тези случаи на незрящия човек му се „спестява“ обстоятелството, че светът притежава още много характеристики, които той не може да види, но би могъл да научи за тях от разказите на другите, виждащите. На слепите трябва да се помага да придобият колкото е възможно по-многостранна представа за техния свят и част от това е те да научават как този свят изглежда през очите на хората с нормално зрение.
За съжаление в масовия случай се практикува точно обратното отношение и следват произтичащите от него леко абсурдни действия. При контакт с незрящ индивид се забелязва стремеж към дискретност, към премълчаване на неща, които слепият не може да види, но би могло те да му бъдат описани, разказани като визуални картини, чрез които да бъдат създадени адекватни представи в неговото съзнание. Тези възможности дори съзнателно се пропускат с цел да не се напомня на слепия факта, че той е сляп и не може да види това, за което му разказват. Дискретно го пазят да не би да се накърни неговото самочувствие, да не би със самото споменаване на зрението да му бъде причинено някакво страдание. Спомням си как навремето в учебниците, издавани на брайл и предназначени за ползване от децата в училищата за слепи, се правеха известни, да ги наречем дребни корекции, като от тях се премахваше всяка употреба на думи като зрение, виждане, поглед и т.н. Тази толкова вредна представа за спецификите на общуването с незрящите и до ден-днешен все още има множество свои привърженици. И ако за обикновените необразовани в тънкостите на човешката психика хора е разбираемо, защо те се придържат към максимата, според която „в дома на обесения не бива да се говори за въже“, то такова отношение към проблемите, проявено от хора, които би трябвало да са професионалисти, е напълно недопустимо.
А всъщност през последните десетина години много силно се разпространи принципът на така наречената „политическа коректност“, според който нещата, които по един или друг начин биха могли да предизвикат неприятни преживявания, трябва да се назовават само с някакви тотално неутрални наименования, което щеше да бъде много смешно, ако не беше заредено с бъдещи психотравми на цели социални групи, родени в днешното общество. Този изкривен хуманизъм се проявява спрямо незрящите много преди в Европа да се зароди идеята за „език на политическата коректност“.
Детето в ранна възраст възприема по свой начин света и когато то е незрящо, трябва адекватно да му се обясни разликата между него и другите деца, защото то така или иначе не разбира и какво означава да не вижда. Друг е начинът да се обясни проблемът, когато човек е загубил своето зрение в юношеска възраст . За един младеж, при който това се е случило на 18 – 20 години, това е тотална катастрофа, той е дълбоко отчаян и затова трябва по съвсем различен начин да се подхожда към него. За неговия проблем трябва да се говори и със самия него, а не да се държим така като че ли нищо неприятно не се е случило. Напротив, проблем има и той трябва да разбере, че може да се справи с него.
Зрялата възраст също има своите особености при привикването към слепотата. В старческата възраст възникват друг тип проблеми, защото старостта, за съжаление, много често е свързана с определени неблагоприятни, а понякога доста тежки изменения в зрението. И там трябва да се намират специфични подходи, с които да се преодоляват препятствията пред индивида в неговите възможности да познава света, в който живее.

Проф. Петър Стайков

Добави отговор

Назад към