Пазарът на труда за хора със зрителни увреждания от позицията на потенциалните работодатели

Модератор: bisolnev

Добави отговор
s.zaykov
Мнения: 44
Регистриран на: Пет Юни 29, 2018 3:22 pm
Име: Стоян
Фамилия: Зайков
Специалист, работещ с хора с увреждания (рехабилитатор, комплексен инструктор, друго): да
Преподавател: да

Пазарът на труда за хора със зрителни увреждания от позицията на потенциалните работодатели

Мнение от s.zaykov » Чет Окт 18, 2018 8:37 pm

Терминът „пазар на труда“ се появи в България, както и в другите страни от постсоциалистическото пространство, няколко години след началото на промените, ознаменували разрушаването на реалния социализъм и създаването на нова обществено-политическа система, дефинирана като либерална или представителна демокрация или като пазарна икономика.
Разбира се и в условията на социалистическата икономика съществуваха сложни, понякога твърде противоречиви отношения между работниците, притежателите на работната сила, и ръководителите на държавните предприятия и институции – представителите на собственика, които се явяваха в качеството на предприемачи на социалистическата държава.
В научната икономическа литература дълго време се дебатираше проблемът за стоковия характер на работната сила при социализма. С течение на времето привържениците именно на това разбиране постепенно вземаха връх в дебата, което трябва да оценим като положително, защото на тази база можеше по-прецизно да се постави и въпросът за справедливото регулиране на отношенията между работникът-собственик на стоката работна сила и съответния ръководител, представляващ в юрисдикцията на своето предприятие или административна единица, предприемачът, този, в чието лице се олицетворяваше съвкупния, колективен собственик на единната държавна социалистическа собственост.
На тази основа съвсем нормално съществуваше и като цяло съвсем сериозно се прилагаше и въплътената най-вече в Кодекса на труда законодателна регулация на описваните дотук взаимоотношения.
В държавно регулираната централизирана планова икономика съществуваха различни възможности за решаване на глобални икономико-социални проблеми, които не се побираха в кодификацията на трудовото законодателство. От своя страна това положение имаше едно интересно следствие, което се изразяваше в това, че правата на работниците и служителите на равнище Кодекс на труда бяха меко казано добре защитени.
Към тези особености трябва да се добави и това, че тази икономическа система се характеризираше с постоянния недостиг на необходимата за нейното нормално функциониране работна сила. Поради това, конкретният ръководител на дадено предприятие нямаше интерес да се освобождава от недоброкачествена работна ръка, защото на него тя редовно не му достигаше дори и само като количество, а това не му позволяваше сериозно да се замисли за повишаване на нейното качество.
От тук става ясно, че предвидените в Кодекса на труда защити нямаха значимо приложение, защото случаите, в които те можеше и трябваше да се задействат бяха сравнително редки.
За редовите работници и служители по-сериозен беше проблемът за възможността им да напуснат даденото предприятие, за да се преместят в друго, където по един или друг начин можеха да им предложат по-добри условия, било като заплата или като други социални придобивки.
От тази позиция разбираме, защо в онези условия на практика не можеше сериозно да става дума за някакъв пазар на труда. На практика пазарът на труда като повече или по-малко действен инструмент за регулиране отношенията между труда и капитала се появи едва след като започна същинското разграждане на държавната собственост и основаващата се върху нея централно регулирана планова икономика.
Правото на труд, което при социализма всъщност беше всеобщо задължение за труд, се трансформира наистина само в право на труд, но в качеството си на такова то само по себе си не създаваше никакви гаранции за своето практическо упражняване. И то като всяко друго право вече не се предоставяше автоматично, а за да може даденият субект наистина да се ползва от него, той би трябвало да притежава определени качества и не на последно място и да полага сериозни лични усилия.
Поне в първите десет-петнайсет години след началото на промените дефицитите драстично се промениха. На мястото на дефицита на работна сила застана дефицитът на работни места. Този именно дефицит създаде благоприятни, противоречащи на всякакво законодателство възможности за използването на наемен труд по такъв начин , че той изобщо не попадаше под защитите на трудовото законодателство.
Определените да контролират тези отношения държавни органи на практика абдикираха от задълженията си и на фона на сравнително добрите законови разпоредби се развихри брутално използване на работната сила. В същото време предвидените в Кодекса защити за лицата с тежки заболявания и тези с трайни увреждания си останаха. Към тази категория държавните институции проявяваха повече загриженост и техните права се оказваха по-добре защитени. Освен всичко останало това означава, че те и в сегашните условия не могат безпроблемно да бъдат уволнени от работа.
От друга страна, като изключим проявите на субективизъм и необоснован произвол от страна на някои предприемачи, така или иначе проблемът с качеството на работната сила не само че съществува, но за съжаление все повече се влошава.
Това налага работодателите от една страна да бъдат много по-внимателни при наемането на даден работник или служител и също така да се опазят от различните предвидени в закона защити, от които биха могли да се възползват определени лица, които наистина не изпълняват качествено трудовите си задължения.
От казаното дотук, струва ми се, става ясно защо се появява една голяма група възражения от страна на работодателите, когато им се предлага да наемат работник или служител с трайни увреждания. И не говоря само за работодатели, които злоупотребяват със своето положение, а за такива, които се стремят всячески да подобрят работата на предприятието, респективно - нуждаят се наистина от качествена работна сила. В случай, че назначеният на работа човек се окаже, че не може да изпълнява своите задължения, или, което е още по-лошо, не се и опитва да го прави, тогава работодателят ще трябва да премине едва ли не през „иглени уши“, за да успее да се освободи от този човек и да наеме на неговото място работник, който наистина да му върши работа, ерго да заработва своята заплата.
Така или иначе и работата на държавните институции претърпя значително подобрение в посока на изисквания за спазване на трудовото и данъчното законодателство и типичните за миналото произволи на някои работодатели вече не са масова практика.
От друга страна обаче поставеният по-горе проблем със затрудненото регулиране на взаимоотношенията с лица с трайни увреждания подтиква работодателите да се въздържат от наемането на такива работници. За да може даденият работодател да се освободи от някой такъв работник, той трябва да спази първо определените срокове за предизвестие, да поиска разрешение от местната инспекция по труда и съответната експертна лекарска комисия. И трябва да кажем, че тези разрешения не се получават толкова лесно. Не се получават лесно дори в случаите, в които и самите държавни служители са убедени, че съответният работодател наистина има своите основания.
Тук изобщо няма да се спираме на всички ония моменти, които отнасяме към сферата на морала и психологията – на непознаване възможностите на хората с увреждания, на робуването на всякакъв вид предразсъдъци и митологизации спрямо тях.
В рамките на този материал искам да акцентирам само върху това, че наличието на прекомерно големи защити в полза на работниците и служителите с увреждания, в това число и със зрителни увреждания, се явява в двояка, вътрешно противоречива роля. От една страна тези защити са такива за всички, които по един или друг начин са вече вътре в системата на трудовите отношения, независимо от това дали те качествено или не съвсем изпълняват своите професионални задължения. Но точно поради това същите тези защити в много случаи се оказват и меко казано трудно преодолими бариери за всички, които не са успели да постъпят на работа, за всички, които си търсят работа и които наистина искат да работят добре и качествено, да заработват заплатата си и и заедно с това уважението не само на своя работодател, но и на своите колеги и приятели. Ето, по този проблем и под този ъгъл би трябвало да се помисли и законът да се коригира по такъв начин, че да не е толкова непреодолима бариера за търсещите работа хора със зрителни увреждания.

Ира Антонова

Добави отговор

Назад към