Страница 1 от 1

Генерализацията като познавателен инструмент в процеса на взаимно опознаване на виждащи и невиждащи.

Публикувано на: Нед Сеп 02, 2018 2:20 pm
от s.zaykov
Генерализацията като познавателен инструмент в процеса на взаимно опознаване на виждащи и невиждащи. Приложение и недопустими екстраполации

Човекът е така устроен, че е склонен в много случаи да генерализира своите становища и преценки. Никой не може да го накара да се откаже от това, защото този начин на познание може и да не е напълно сигурен, но затова пък е много лесен. Логиката описва два основни процеса на правене на умозаключения: индукция и дедукция. В първия случай на базата на натрупана информация за много отделни случаи се прави заключението, че всички подобни случаи притежават едни и същи характеристики. Във втория процес, вече от това общо съждение, се прави извода, че всички частни случаи притежават характеристиките на общия. На базата на такива процеси древните гърци първи са стигнали до заключението, че всички хора са смъртни. Вярно е, че те не са можели да отчетaт съдбата на всички хора по света, но на базата на собствения опит, на базата на знанието, идващо от поколенията преди тях, решават - и засега реалността по никакъв начин не ги е опровергала. До това съждение те слагат едно друго, наречено единично: „Сократ е човек“. И напълно правилно стигат до извода, че този Сократ също е смъртен. В случая те дори са проверили на практика това свое заключение, като са осъдили Сократ на смърт и безплатно са му осигурили нужната за целта чаша с отрова.
Като оставим настрана закачката с древните, трябва да кажем, че този начин на придобиване на знания е проблематичен дори и само поради това, че получаването на валидните общи съждения трябва да се базира на някакъв брой единични случаи, но какъв точно трябва да бъде този брой, какъв трябва да бъде относителният им дял спрямо цялото количество, никой не може да каже.
Така или иначе твърде често човешките общности се задоволяват с определено количество случаи и докато реалността не ги е опровергала по категоричен начин те с удоволствие ползват в дейността си получените по този начин умозаключения и въз основа на тях си правят изводи за всички други частни случаи. С удоволствие, защото когато си убеден, че „в „нощта всички котки са сиви и всички кокотки еднакво красиви“ нямаш нужда да проверяваш всяка една по отделно. Вярно е, че съществува опасност реалността да оспори това заключение, но дотогава неговата истинност си остава напълно непререкаема.
Всъщност истинският проблем на този начин на познаване на реалността се заключава в това, че от една страна съществуват много случаи, които дават основание да се направи дадено заключение, но от друга понеже много не означава всички, винаги съществува и възможността, че и опасността, някой, та бил той дори и само един, да бъде противопоставен на горното заключение.
И все пак, колкото повече са случаите, на които се базира даденото съждение, толкова по-голяма е вероятността неговата истинност да не бъде поставяна под съмнение. И вече от тази позиция трябва да признаем, че процесът на познание, който тръгва от едно получено от някъде общо съждение и върви от него към оценка на всички единични случаи, може с увереност да се използва. В много случаи той върши работа най-малкото, защото пести на хората време и енергия, и всевъзможни други ресурси. Важното е все пак този, който пръв лансира това общо съждение, наистина да се позовава на достатъчно количество отделни, единични случаи. Така обикновеният човек, който не е запознат в детайли с тънкостите на движението на планетите, само от факта, че през целият му досегашен живот слънцето е изгрявало всяка сутрин, може да си направи на практика неопровержимото общо заключение, гласящо „Слънцето изгрява всяка сутрин“. Щом веднъж вече е убеден в това, той вече може да построи всичките си планове на основата на това, че ще има достатъчно светлина и топлина за да свърши определена работа през целия следващ ден, а защо не и след това. И изобщо вече няма да губи време всекидневно да проверява дали слънцето и утре ще изгрее.
Понеже този тип съждения са много удобни за хората, те естествено проявяват склонност да ги правят на базата на все по-малко и по-малко конкретни единични, частни случаи. И ето как се натъкваме вече не на обосновани предположения, а на недопустимите им екстраполации върху явления, хора и събития, за които нямаме достатъчно знания.
В контекста, който нас конкретно ни интересува, можем да си припомним как от знанието на даден човек за един само друг човек той може и нерядко си прави обобщаващи изводи за всички други хора, които по един или друг критерий могат да бъдат свързани с единствения негов познат. „Аз познавам един сляп, който...“ До тук всичко е наред, но… Когато от тази информация последва заключението, че „всички слепи са като него“, нещата вече могат да придобият твърди необоснован смисъл.
Да си представим следната ситуация. Някой от нас е отишъл при даден собственик на фирма с намерението да му предложи да вземе на работа еди кой си наш сляп познат. Фирмата е добра, свободната позиция също, нашият човек притежава и човешките качества, и квалификацията, необходими за да се справи с тази работа.
Но потенциалният негов работодател с малко стеснение, но достатъчно категорично ни заявява: „Виж сега, аз познавам едно сляпо момче, на което майка му му връзва обувките и което не може дори и една филия хляб да си отреже, камо ли да свърши нещо по-сложно. Не мога да взема твоя човек на работа, защото аз знам, че слепите не могат да вършат много неща, защото те са несръчни и не могат да се обучават.“
Ето как само от един случай човекът си е направил извод, валиден за цялата популация. Да, за него този извод е валиден, защото цялата популация се свежда до единствения сляп, с който той е имал възможност да се запознае. Вече от това обобщаващо умозаключение той си прави изводи за всички слепи. Той не ги познава поотделно, но знае, че те са такива. Ако продължим да настояваме, а той по никакъв начин не желае да помисли заедно с нас, в края на краищата, за да се отърве под някакъв благовиден предлог, ще ни каже, я че мястото вече е заето или че го пази за племенницата на жена си, за което тъщата много сърдечно го е помолила. И нашата акция е дотук.
Какво да правим? Има ли такива слепи? За съжаление, да! Има ли такива майки? За съжаление, да! Не ни остава нищо друго, освен да се опитваме колкото пъти е необходимо, да обясняваме, че освен тях има и други. Това, макар и много трудно, но все пак дава резултат. Разбира се, добре е и ако по всякакъв начин съдействаме за това този тип слепи да стават все по-малко и по-малко.
Ето и още един пример от живия живот: Сляпа кандидат-студентка кандидатства в провинциално висше учебно заведение и иска да учи там българска филология. Става дума за времената, в които не всеки, който пожелаеше, можеше незабавно да стане студент. По някакъв начин при подаването на документите нейното желание стига до ректора. Той идва и съвсем добронамерено й препоръчва да кандидатства не филология, а математика. Следва обяснение, че тя е много слаба по математика и не се вижда като такава студентка. В отговор той казва, че те са имали една сляпа студентка, която е учила математика и която се е представила блестящо и затова той е сигурен, че и тя ще постигне същите резултати. Кандидат-студентката не се съгласява. Кандидатства с тема по литература. Оценена е с двойка. На другата година кандидатства отново и съответно влиза в друго висше учебно заведение. И ако в първия случай можем да обвиняваме момчето, което не се е научило да си връзва връзките на обувките, кого да обвиняваме във втория? Човекът явно е воден изключително и само от добри намерения. Просто логиката го е подвела. „Аз познавам един сляп, който е изключителен математик, следователно всички слепи са изключителни математици, съответно музиканти, поети, учени, работници и така нататък и така нататък.“
А има ли го и обратното? Разбира се, че го има. Не са един и двама слепите, които по-явно или по-дискретно имат лошо отношение към хората, които виждат нормално и дори само към тези, които въобще виждат повече или по-малко.
„Продавачката в нашия квартален плод-зеленчук почти винаги ме удря в кантара и ми пробутва некачествена стока. Тя прави това, защото аз съм сляп и тя знае, че може безнаказано да си го позволи.“ Или пък: „Виждащите ми познати и близки нерядко в мое присъствие си казват нещо с погледи или жестове. Аз усещам, че те правят това, но не мога да схвана какво точно си казват. Сигурен съм, че то е нещо, което те не искат аз да чуя и разбера.“
Колко лесно от тези мисли можем да стигнем, до всеобщото умозаключение, че всички виждащи са прикрити, потайни, правят много неща зад гърба ни, че те ни лъжат, мамят и използват нашия недъг единствено и само в своя полза. И какво? Ами при това положение аз ще се старая да си общувам само със слепи и доколкото ми е възможно ще избягвам средата на виждащите.
Добре де, а нима никой сляп не те е лъгал или по някакъв начин не се е опитвал да те измами. Разбира се, че ме е лъгал че се е опитвал да ме измами, но с тях ми е по-лесно. С тях се чувствам всред равни. Тях и аз мога да си ги поизлъжа, когато потрябва.
Виждаме, как един и същ познавателен инструмент може да служи за облекчаване и ускоряване процеса на познанието, но също така и за сътворяването и придобиването на съвършено неверни знания, както и за формиране на, меко казано, неадекватни отношения.
Какво да се прави? Проблемът, както обикновено, не е в инструмента, не е в оръдието, а в този, който си служи с него. В зависимост от това, кой за какво го използва, един и същи нож може да служи за приготвяне на вкусна храна, но може да бъде и инструмент за убийства и всякакви други низости.

Петър Стайков