Психологически проблеми на слабото зрение – виждащ сред слепите и неидентифициран при виждащите

Модератор: bisolnev

Добави отговор
s.zaykov
Мнения: 44
Регистриран на: Пет Юни 29, 2018 3:22 pm
Име: Стоян
Фамилия: Зайков
Специалист, работещ с хора с увреждания (рехабилитатор, комплексен инструктор, друго): да
Преподавател: да

Психологически проблеми на слабото зрение – виждащ сред слепите и неидентифициран при виждащите

Мнение от s.zaykov » Нед Сеп 02, 2018 2:26 pm

Психологически проблеми на слабото зрение – виждащ сред слепите и неидентифициран при виждащите

На тези, които по някакъв повод са имали случай да контактуват с хора от групата на лицата със зрителни увреждания е известно, че степента на зрителното увреждане се измерва с проценти изгубена работоспособност. Методиката за оценка на увреждането е, да кажем, обосновано сложна, критериите за определяне на процентите не са съвсем ясни и така нататък, но все пак системата е вече сравнително улегнала и поне за тези, които я прилагат е във висока степен безспорна.
Вярно е, че вече повече от две години в България се водят сериозни спорове, да не кажа битки, на полето за определяне на необходимите и желани или нежелани промени в системата на освидетелстване на уврежданията, но каквито и неща да се мислят и предлагат, все пак едно нещо ще си остане безспорно. Определени специалисти, не на последно място специалисти с медицинска квалификация, ще продължат да определят чие зрение в каква степен и с колко процента е увредено. Тези баталии днес не са обект на нашия интерес, споменавам ги само за да се види, че от много десетилетия назад и вероятно и за неопределено дълго време напред тази система в един или друг свой вариант ще продължи да бъде основополагаща в определяне отношението на държавата към проблемите на тази социална група.
За държавните органи е от особена важност прецизното определяне степента на увреждане, защото от това зависи и ще зависи какви средства от държавните фондове ще се предоставят на всеки отделен индивид с увреждания. Тази понятна само за специалистите система в средите на обикновените, неизкушени от медицина хора, няма никакво приложение. В обществото диференциацията в степените и видовете зрителни увреждания е много по-опростена и лесно разбираема. При непрофесионалистите тя минава по линията вижда – не вижда, сляп – виждащ.
Когато срещнете някой сляп на улицата, вие не си казвате, че този човек е със 100% изгубена работоспособност по зрение, а само това, че той е сляп. Ясно е, че тази простота и категоричност поражда много проблеми за напълно слепите, но в този материал те няма да са в центъра на нашето внимание. Искам да се спра най-вече върху проблемите, които се появяват пред хората с остатъчно зрение. Пак специалистите употребяват по техен адрес формулата „лица със слабо зрение“, която също е адекватна на тяхното състояние.
При остатъчното или при слабото зрение проблемите идват именно от многообразието на степените и видовете на зрителното увреждане. Всичко това в крайна сметка се пречупва през нагласите на другите граждани и се изразява в едно или друго отношение към индивидите от тази група.
И така, има много хора, които имат различни зрителни увреждания, или които имат различна степен на увреденост на зрението. Много от тях дори и не се самоосъзнават като такива със зрителни увреждания. Същото е положението и с тези, с които те общуват във всекидневието или на работното си място. За повечето от хората, с които общуват, те са виждащи. Да, може и да има някакви особености в зрението им, но то днес кой ли няма някакви особености! В много отношения придържането към формулата „вижда - не вижда“ е много благоприятно за тези, които не са напълно слепи, а са със слабо или увредено зрение.
По отношение на разглежданата тук проблематика това простичко разграничение се проявява по следния начин: хората с увредено, но все пак в някаква степен запазено зрение, могат извършват много дейности, които извършват и тези, които нямат никакви съществени зрителни увреждания.
При увреденото зрение е от значение не само процентът на неговата загуба, а и точно от какъв характер е увреждането. Така например всички знаем, че съществува увреждане, наречено далтонизъм. Ако това заболяване е засегнало чувствително зрението на даден индивид, той по никакъв начин не би могъл да получи свидетелство за правоуправление на моторно превозно средство и следователно не би могъл да работи като шофьор.
От това, обаче по никакъв начин не следва, че той ще бъде третиран като сляп. Напротив! Има толкова други хора, които по едни или други причини не могат да бъдат шофьори, така че „много важно” - ще си намери някаква друга работа! И това е съвършено вярно, защото споменатото заболяване не е и не би могло да бъде пречка при извършването на други дейности като например стругарство, матричарство, фрезова работа, настройка на машини и съоръжения, машинопис, обработка на документи. Така че човекът далтонист би могъл да има много професии, които могат да имат всички хора с нормално зрение и които не биха могли да се изпълняват от напълно слепи.
От всичко казано следва, че хората със запазено, макар и в някаква степен увредено зрение, могат да работят в много професионални сфери и в този случай, когато се формира отношение към даден конкретен индивид с увредено зрение, би било добре това отношение да се формира единствено във връзка с необходимостта да се вземат конкретни решения. Например - когато става дума за упражняване на определена професия. В такава ситуация е от значение само това дали даденото заболяване, такова каквото то е, е в някаква степен несъвместимо с изискванията, които поставя дадената професия.
За разлика от пълната слепота, остатъчното зрение е до такава степен специфично при всеки индивид, че няма възможност то да бъде простичко и достъпно дефинирано, за да бъде възприемано като такова от всички останали. И е вярно, че остатъчното зрение дава много повече възможности на своя носител във всички сфери на личния, професионалния, а в широк смисъл и на обществения живот. От друга страна обаче неговата специфичност и трудна разпознаваемост поставя същия този носител в много конфузни ситуации.
Не са рядкост случаи като този, когато някой се сърди на човека със слабо зрение за това, че срещайки го на улицата, той не е отговорил на поздрава му. Отговорът „Не съм те видял” е силно недостоверен за обидения. Как така виждаш това и това, а пък точно мен не можа да ме видиш…
Същото се отнася и при разпределяне на професионалните задължения в даден екип. Човекът със слабо зрение може да изпълнява множество операции, да извършва различни дейности. И все пак техният обем е ограничен не само от степента, но и от вида на зрителното увреждане. Ако откаже да прави нещо, мнозина биха могли да го възприемат като „скатавка“, като опит да си избира по-лесните операции. И само като си помисли човек колко много и колко често се случват такива неща!
Какво да се прави за преодоляването на тази перманентна недоопределеност? Нещо много просто. Човекът с увредено зрение трябва бавно и спокойно, сериозно и с подобаващо чувство за хумор да обяснява на своите близки и колеги какво точно той може и какво точно и по каква причина не може. В този случай е стопроцентно вярна тезата, че няма общовалидни решения. В борбата за създаване на най-правилното и разбира се благоприятно впечатление за него, активността трябва да изхожда пак от него самия. Да, той може да разчита на съдействие от по-схватливи и по презумпция по-благоразположени колеги, но без собствената му активна разяснителна и убеждаваща работа задачата не може да бъде решена.
Да погледнем на ситуацията и от обратната страна. Всички знаем поговорката, според която „В царството на слепите и едноокият е цар”. Попаднал в такава среда, човекът с остатъчно зрение в много отношения е в привилегировано положение. Но това привилегировано положение се крепи на един много несигурен баланс.
От една страна слепите могат –основателно или не - да решат, че този човек може да злоупотребява с предимствата си и да извлича за себе си повече ползи, отколкото би било справедливо и заслужено. Може да възникне съмнение, че той злоупотребява с предимството си и както навремето се изразяваха слепите деца: „Може да ги използва”.
И нека не се заблуждаваме, това не винаги са безпочвени съмнения. Хората от тези среди знаят всевъзможни случаи, потвърждаващи всички възможни допускания.
Крехкият баланс в отношенията може да бъде нарушен и в другата посока. Предимството, което дава остатъчното зрение, прави човека пригоден за много повече дейности, отколкото напълно слепия му колега или близък. От тази позиция може да възникне друга редица проблеми. Напълно възможни са случаи, в които незрящият съзнателно и преднамерено да се опитва да омаловажава своите умения и способности, опитвайки се да прехвърли колкото е възможно повече ангажименти и задължения на човека със зрителното увреждане. Не са един и два случаите, в които що-годе виждащото човече става едва ли не „момче за всичко“ в компанията на своите невиждащи приятели. Този проблем възниква и в семейства, в които родителите или някой от тях е сляп, а децата виждат или в случаи, в които родителите виждат, а детето не вижда, но затова ще говорим в друга публикация.

Петър Стайков

Добави отговор

Назад към