Страница 1 от 1

Пазарът на труда от позицията на търсещите работа хора със зрителни увреждания

Публикувано на: Чет Окт 18, 2018 8:25 pm
от s.zaykov
За преобладаващата част от хората със зрителни увреждания в България, пазар на труда се появи на първо време не толкова като възможност, а преди всичко като проблем. Известно е, че до към средата на 90-те години на миналия век почти всички незрящи, които искаха да работят, можеха да го направят като работници или служители в специализираните предприятия на Съюза са слепите „Успех“ и в структурите на самата организация.
В тези случаи не бихме могли да говорим за някакъв пазар на труда, защото на практика работни места в указаните структури имаше за всички, които пожелаваха да работят в тях. Нещо повече, системата на специализираните предприятия създаваше едно обосновано чувство за сигурност и у тези, които пробваха да се реализират професионално извън Съюза на слепите. Последствията от какъвто и да било личен професионален неуспех можеха да се минимизират от възможността всеки да се приюти в пристанището на специализираното предприятие.
Най-голям брой работещи извън системата на ССБ бяха масажистите. Освен тях имаше и, да кажем на практика, отделни случаи на успешно намиране на работа и в други сфери.
В резултат на комбинираното въздействие на различни фактори към днешна дата предприятията „Успех“ с много малки изключения вече не предлагат възможности за работа на хората с нарушено зрение. За съжаление, опитите те да бъдат преструктурирани и адаптирани към новите социално-икономически условия в България не постигнаха желаните резултати. И така от пазара на труда изчезнаха онези стопански субекти, които предоставяха най-голям брой подходящи работни места за хората от тази социална група.
За разлика от предприятията на ССБ, преструктурирането на субектите, които предлагат услугите на масажисти завърши и в резултат на това масажистите с увредено зрение получиха отново възможност за сериозно присъствие на пазара на труда.
Като всеки пазар, и този на труда функционира посредством определени структури и институции. Основна роля е отредена на държавната Агенция по заетостта и нейните териториални поделения – съответните дирекции „Бюро по труда“. Наред с тях съществуват и функционират различни общи или повече или по-малко специализирани частни посредници – частни агенции по заетостта и на трето място трябва да споменем и няколкото интернет платформи, които също служат като посредници между търсещите работа и предлагащите работни места. За незрящите обаче тези структури за едно твърде продължително време се оказаха практически безполезни. От бюрата по труда те можеха евентуално да получават информация за налични свободни работни места, но поради спецификата им като работна сила, сама по себе си тази информация не можеше да им бъде особено полезна.
Когато възникваше проблемът за търсене на работа на свободния пазар на труда, слепите кандидати и техните потенциални работодатели не знаеха почти нищо едни за други. От споменатите по-горе структури можеше да се очаква да предлагат информация по веригата, но те не можеха да влязат истински в ролята на посредници, защото самите служители в агенциите и бюрата по труда нямаха необходимата подготовка за представяне истинските възможности и съответно за запознаване с истинските проблеми на хората с увредено зрение. По тези и някои други причини пазарът на труда в България се оказа твърде нелюбезен към тях.
Отделно от това, в периодите на непрекъснато увеличаваща се безработица, възможностите на незрящите да се окажат в печелившо положение на пазара са развиваха от лошо към по-лошо.
Работодателите в огромното си мнозинство изобщо не се бяха срещали с незрящи. На тази основа недоверието и всевъзможните предразсъдъци спрямо тях разцъфтяваха масово и в многообразни форми.
Вярно е, че в Кодекса на труда беше възприет така нареченият квотен принцип, който задължаваше работодателите да наемат на работа определен процент хора с увреждания, но тази норма или изобщо не се прилагаше, или се заобикаляше по всевъзможни начини.
Както вече беше казано на друго място, предвидените в Кодекса на труда защити също имаха своето възпрепятстващо значение за започването на работа от хората със зрителни увреждания.
От друга страна, самите хора със зрителни увреждания - и напълно слепите, и тези с частично запазено зрение - нямаха никаква предварителна подготовка за това какво могат и какво трябва да правят, за да се представят по възможност по-добре при кандидатстване за работа в обичайна трудова среда.
И така, срещата с пазара на труда придобиваше много повече формата на сблъсък с него. От една страна разпадащите се безрезервно възприемчиви към незрящите специализирани предприятия, от друга страна нарастващата безработица, респективно нарастващата конкурентост на средата, от трета недоверието, незнанието и силните, дълбоко вкоренени предразсъдъци сред работодателите… И не на последно място - неподготвеността на самите хора с нарушено зрение към новите условия и съвършено различните предизвикателства на социалната среда.
Тук трябва да отбележим като сериозни дефицити неуменията за съставяне и окомплектоване на необходимите при кандидатстване за работа документи – CV, мотивационно писмо и др., както и липсата на опит при решаване на тестове. Впрочем тази липса и досега се чувства, но тя е двустранна. От една страна незрящите все още не са натрупали опит за бързо и точно справяне с тестове, а от друга и тези, които ползват тази процедура при подбора на работна сила, също така не са достатъчно подготвени и не могат да предоставят на незрящите или слабовиждащите кандидати условията, които са им необходими за справянето с подобни задачи.
На следващото място се явява и липсата на предварителна подготовка за явяване на интервю или събеседване с потенциален работодател. В този случай от особена важност са дефицитите при ползване езика на тялото, а също така и неподготвеността да се обясни в приемлива и дори леко рекламна форма на работодателя в какво точно се състои конкретното увреждане и по какъв начин съответният индивид може да преодолее поражданите от него проблеми и дори да успява да превръща дефектите в ефекти.
От всичко това може да се заключи, че отношенията между свободния пазар на труда и търсещите работа хора със зрителни увреждания са меко казано напрегнати, а по-точно – изпълнени са с взаимни подозрения и съответно всевъзможни форми на неприемане. В основата на това неблагоприятно и за двете страни положение стои проблемът, наречен лоша комуникация. Подобряването й може да бъде постигнато чрез въвеждане на междинната фигура на посредника.
Различните агенции по заетостта и бюра по труда изпълняват тези функции, когато става въпрос за контактуване със здрави в общия медицински смисъл на думата индивиди и потенциалните техни работодатели.
Преди доста години в Дирекциите „Бюра по труда“ към Агенцията по заетостта започна назначаването на специалисти, които трябваше да се ангажират съвсем конкретно с проблемите на хората с увреждания. Именно те трябваше да запълнят празнината в подготовката на работещите в бюрата кадри по проблемите на трудовата реализация на индивидите точно от тази социална група.
За съжаление експериментът беше силно положително мотивиран, ноэсгрешен на равнището на подбора на тези, които трябваше да притежават и знанията, и уменията да бъдат посредници между кандидатите за работа с увреждания и бъдещите им работодатели. Специализираните трудови посредници се оказаха част от проблема, а не част от неговото решение.
Другите, частните агенции по заетостта, също не развиха предоставянето на тази услуга. Доколкото ми е известно, в България понастоящем има само едно специализирано „Бюро по труда за лица със зрителни увреждания“, което работи преимуществено на територията на столицата. Без много приказки става ясно, че това е крайно недостатъчно и със своя ресурс подобно бюро може в голяма степен да констатира проблемите, да посочи евентуални варианти на тяхното решаване, но то няма финансовия, а от там и кадровия ресурс, за да пристъпи към същинското им решаване в мащабите, които биха били удовлетворителни и за хората, и за бизнеса.
А, както и да говорим, ролята на пазара на труда ще продължава да нараства, респективно и значението му за професионалната реализация на хората със зрителни увреждания ще се увеличава. Добре би било, ако може макар и само стъпка по стъпка да се върви към целта пазарът да стане по-отзивчив към тях, а те от своя страна пък да бъдат по-добре подготвени за изискванията, които имат към своите работници и служители - тези, които предлагат работни места.

Ира Антонова