Страница 1 от 1

Кога и как ориентирите могат да се окажат опасни препятствия

Публикувано на: Пон Фев 18, 2019 8:31 pm
от redaktor
За нормално виждащия човек почти всичко в неговата среда е или безотносително към въпроса за ориентирите и препятствията, или е преди всичко някакъв ориентир. За него препятствия се явяват само такива особености на средата, които трябва да бъдат преодолявани със специални усилия и даже с технически средства – водни пространства, канали, стени или огради, които са поставени, за да бъдат заобикаляни, а не прескачани.
За незрящия индивид всичко, което е разположено по неговия маршрут може да бъде ориентир, но в същото време то се явява и някакво препятствие.
В този смисъл разликите са повече функционални, отколкото физически. На първо място не е задължително това, което играе в някаква степен ролята на ориентир, да бъде непременно и препятствие. Например някаква дребна особеност на релефа – повърхността на тротоара, шумът от включен климатик в административната сграда, покрай която минаваме, не представляват никакви препятствия по пътя на незрящия. На второ място, различни намиращи се на тротоара предмети могат да бъдат ориентири, ако указват възможност за смяна на посоката или крайна цел на някакво движение, но те изобщо не могат да бъдат такива ако, да речем, са разположени успоредно на стена, ограждаща двор.
Дали дадено нещо ще бъде ориентир, зависи много повече от субективните желания и възможности на индивидите, отколкото от неговите физически характеристики.
В този план са все така специфични особеностите на възприятията на виждащите и невиждащите. Виждащият човек почти никога не обръща внимание на дребните особености на тротоара, по който се движи. Той ще се впечатли от състоянието на настилката само в случай, че тя наистина затруднява чисто физически неговото придвижване по нея. В това отношение дефилиращите на тънки токчета дами са много по-впечатляващи от мъжката половина на човечеството. Почти сигурно е, че виждащият човек няма по никакъв начин да свърже намиращия се в края на тротоара стълб с входа към сградата, пред който той се намира. За незрящия и особеностите на релефа, и споменатият стълб или друг предмет са важни информационни източници за неговата правилна ориентация.
Така че щом даден предмет или звук може да облекчи ориентирането на слепите и слабовиждащите, той по своите функционални характеристики вече се явява и ориентир в тяхната топографска система. Това струва ми се е ясно и все пак съществуват такива предмети, прегради и изкопи, които наистина при определени условия могат да играят ролята и на ориентири, но които са преди всичко опасни препятствия по маршрута на хората, за които говорим. Кои обекти са сред най-рисковите? Веднага ще посоча всевъзможни прегради или стени, които са по-ниски от 40 - 50 см. Тоест такива, чиито горен край се намира под коляното на стигналия до тях човек. При по-високите препятствия той може да се блъсне в тях и ако не се движи с несъобразена с особеностите на релефа скорост, просто ще ги маркира, без непременно да изпита болка и ще се ориентира за мястото, до което е стигнал.
Съвсем нормално е нашият човек дори съзнателно да търси контакт с тях, за да може след това да завие наляво или надясно.
Ще си позволя леко отклонение от строгото изложение. Това са най-честите случаи, в които се проявява неразбирането на виждащите по отношение спецификите на ориентирането на незрящите. Вървим с мой сляп приятел към неговото жилище. Веднага след един голям магазин има няколкометров парапет. Вървейки по уличното платно, защото тротоарът на това място беше тотално непроходим, той търсеше парапета, за да разбере къде трябва да се отклоним от маршрута си. В това време една много загрижена жена, която явно се притесни, че ние можем да се блъснем в препятствието, започна да ни дърпа встрани от него. Е, за съжаление след това повторно се смути, след като любезно й обяснихме, че ние търсим парапета, а не искаме да го избегнем... На тази проблематика може би трябва да бъдат посветени специални материали, а сега нека да се върнем към нашите препятствия и ориентири!
Ниските прегради, тези, които са под коляното на човека, са изключително опасни, защото могат да го препънат с всички произтичащи от това последствия - падане, нараняване, различни контузии. Не по-малко опасни са и появяващите се внезапно на някое място на тротоара и слизащи под неговото равнище изкопи, канали и т.н. За съжаление, в нашите градове все още е много рядка практиката на предварително обезопасяване или поне обозначаване със сигнални ленти, или подвижни метални прегради, на такива човешки творения. У нас все още тротоарът се разкопава за някакви нужди и работниците или решават да пият, да речем, кафе, или просто си отиват вкъщи и нищо непредполагащият човек внезапно пропада в дупката. Това се отнася не само за моментите, в които тези изкопи са нови. Те продължават да бъдат в такова състояние с дни, седмици и месеци, тоест, както чиновниците обичат да казват, до приключване на мероприятието, за което са били предназначени.
Мой приятел се движи в един подлез и „скача”, сериозно охлузвайки се, в отворена шахта. Наблизо пиещите кафе майстори коментират: „Абе май трябваше с нещо да я обозначим, че виж го тоя как пропадна в нея!” Естествено, последствията си бяха само за моя човек, но не и за институцията, която беше разпоредила отварянето на шахтата, а не се беше сетила да разпореди нейното обезопасяване.
Опасни препятствия могат да се окажат и стълби, като от двата вида по-опасни са тези, които водят надолу. Ето защо ние постоянно настояваме там, където има стълби, те да бъдат маркирани с релефни плочки за внимание, както и с жълти сигнални ленти при първо и последно стъпало.
Особено опасни препятствия са такива архитектурни особености като изнесените извън стените на сградите и намиращи се на първия етаж тераси, а понякога и техните отводнителни тръби. Вярно е, че за този, който добре познава маршрута, който знае къде да очаква срещата с тях, те не са прекалено рискови, но всяко минаване в непосредствена близост все пак е свързано с притеснения и душевен дискомфорт. Същата роля могат да имат и каросериите на спрели на тротоара камиони и дори конски каруци.
Терасите, тръбите и каросериите, които се намират на равнището на гърдите и главата на приближаващият ги незрящ човек, не могат да бъдат „хванати” от белия бастун и челният удар с тях е практически неизбежен. Същият ефект постигат и поставените върху някакво стълбче телефонни кабини. Апропо, не знам тези улични телефони на кого все още са нужни, но кабини се срещат на най-невероятни места!
През последните едно-две десетилетия, с усилията на много хора и организации властите постепенно започнаха да се приучават, че трябва да се полагат някакви грижи както за безопасността, така и за информираността на хората с увреждания, в това число и за тези със зрителни затруднения. Релефните плочки за внимание, както и водещите линии, вече не са идваща от чужбина екзотика. Дори са налице и съответни текстове в наредбите, регламентиращи строителството на сгради и пътища. За съжаление, не са редки случаите, в които изпълнението на тези мероприятия по безопасността е на меко казано не добро равнище, включително и дори до грешно насочени водещи линии. Особено фрапантен беше случаят, в който ръководни служители от Столична община успяха да си уредят промяна в наредбата за сигнализацията по пътищата, за да могат да реализират едно мероприятие, наречено „умни светофари”, от което произтичат затруднения не само за незрящите пешеходци, и от което няма полза за никого, освен за тези, които осъществяваха проекта, струващ много милиони европейски средства. Но нека приемем, че това са грешки на растежа и че все пак нещата имат своята положителна посока на развитие.
От друга страна обаче, все още не се обръща почти никакво внимание на обезопасяването на споменатите тук прекалено ниски или висящи във въздуха препятствия. Същото се отнася и до изкопите и отворените шахти. А те несъмнено се нуждаят от сериозни грижи. Незрящият човек в крайна сметка ще се справи с маршрута си и без водещи линии, особено като се има предвид сериозният ни тренинг за придвижване в агресивна градска среда. Но едно е да имаш затруднения с ориентацията, а съвсем друго е да се потрошиш в изкопана по средата на тротоара дълбока дупка, поставена на най-неочаквано място преградна стеничка, странните камъни по някои столични улици, пейки по тротоарите и така нататък.
Тази разработка започна да излиза извън предвидените в заглавието й логически рамки. За постигане на предварително зададените ни цели е достатъчно да знаем, че между ориентирите и препятствията няма непреодолима пропаст. Както и че там, където някои препятствия са прекалено опасни, е по-добре те да бъдат премахнати или поне надлежно маркирани, независимо от това, че могат да изгубят някаква част от своята функционалност като специфични ориентири за незрящите пешеходци.

Проф. Петър Стайков