предразположеност към агресия

Модератор: bisolnev

Добави отговор
ewa
Мнения: 9
Регистриран на: Вто Окт 16, 2018 6:55 pm
Име: Eva
Фамилия: Genova
Лице със зрителни увреждания: да

предразположеност към агресия

Мнение от ewa » Пон Яну 14, 2019 9:17 pm

Здравейте, имa ли деца (подрастващи), които са повече предразположени към агресия и как могат да бъдат разпознати?

redaktor
Site Admin
Мнения: 50
Регистриран на: Чет Окт 03, 2013 11:15 am
Име: Стоян
Фамилия: Зайков
Специалист, работещ с хора с увреждания (рехабилитатор, комплексен инструктор, друго): да

Re: предразположеност към агресия

Мнение от redaktor » Нед Яну 20, 2019 6:41 pm

Здравейте,

Може да се каже, че не съществува дете, което да е имунизирано срещу проявите на агресивността, но все пак, наблюдаваме много случаи, при които дори в изключително провокиращи ситуации, някои юноши не стигат до агресивна проява, а други прибягват до такива в съвсем обикновени ежедневни ситуации. Агресивното поведение на децата и юношите е обусловено както от генетичната предопределеност, така и от външните фактори, които влизат в съприкосновение с неукрепналата личност. Гневът, страхът, завистта, озлоблението, чувството на зависимост или несвобода (от родителите например), огорчението от собствените несъвършенства, самотата, ранимостта, тревожността, фрустрацията, депресията, социалните различия са едни от многобройните причини и мотиви за детската агресия. Вероятността едно фрустрирано, объркано дете (юноша) да прояви агресия е голяма. Как можем да разпознаем наченките и предразположението на учениците към агресивното поведение, за да обозначим проблема и предотвратим, доколкото е възможно, появата на този разрушителен поведенчески модел?
За склонните към агресия личности са характерни честите промени в настроенията, продължителната тъга и депресия, лесната раздразнимост и избухливост, силните гневни изблици, използването на заплахи и обиди, заемането на нападателни пози, използването на недружелюбни мимики, обвиняването на околните за всички неудачи, припряността по време на работа, безпричинната подозрителност, свръхтревожността и перманентната напрегнатост, нетърпеливостта, депресивната потиснатост, недоверчивостта, възбудимостта и други. Понякога детската агресия може да бъде насочена не само към друг човек, но и към неодушевен предмет. В този смисъл – чупенето на столове в училище, драскането по чиновете, стените и таблата в класните стаи също може да бъде определено като тип агресивно поведение.
Агресивното поведение при юношите варира от проблеми в саморегулацията и овладяването на емоциите до сериозни поведенчески отклонения и престъпни прояви. Типични прояви на юношеска агресия са например клюкарстването, обиждането на връстници или учители, изолирането, нападките - вербални и физически, заплахите, отмъщаване, породено от гняв, използване на физическа сила за налагане на мнение, включване или иницииране на побои, тормоз над съученици и др. Farrington & West (1990), Farrington (1989), цит. по Стаматов, Р., Детската агресия, 2008) проследяват агресивността при едни и същи деца на осем-, девет-, тринадесет-, седемнадесет и тридесет и две годишна възраст и откриват устойчивост на това поведение. Изразеното в юношеска възраст агресивно поведение се запазва и по-късно понякога придобива форма на силно разрушително поведение.
Buss & Perry (1992), цит. по Стаматов, Р., Детската агресия (2008), обособяват три компонента на агресивността – инструментален, афективен и когнитивен; въз основа на които Калчев (2003) определя три типа агресивни деца:
- Инструментално-агресивни деца. Те показват високи нива на агресивни действия, ниски нива на гняв и враждебност; агресивни действия, насочени към различни цели, а не индуцирани от гнева. При тях затрудненията са свързани с ценностите, нагласите да използват агресията за постигане на целите.
- Гневно-агресивни деца. Високо ниво на агресивни действия и гняв, ниско ниво на враждебност. Действията са индуцирани от гнева, затрудненията са свързани със самоконтрола.
- Враждебно-агресивни деца. Високо ниво на агресивни действия и враждебност, ниско ниво на гняв. Действията са хладнокръвни, водени от желание да се причини болка и това желание е самоцелно. Зад агресивните прояви се открива враждебност, натрупано ожесточение, злонамереност, отмъстителност, подозрителност.
Berkowitz (1993), (по Стаматов, Р., Детската агресия, 2008), обособява емоционално-реактивни и инструментално-агресивни деца. Емоционално-реактивните са лесно раздразнителни, което преминава в ярост и враждебност. Те са чувствителни към оскърбления и заплахи и оценяват неадекватно случващото се с тях. Инструментално-агресивните са инициатори на заплахи и дразнене, нападките са преднамерени, не са свързани с неприятни обстоятелства, разкриват стремеж за властване. Те са самоуверени, не тревожни и хладнокръвно преследват целите си.
Агресивните деца обикновено имат пропуски или проблеми по отношение на моралното развитие. Те невинаги оценяват агресивното поведение по моралните измерения, могат да ги игнорират, особено ако отсъстват ясни правила. Те оценяват тежестта на моралните трансгресии не чрез основания от моралната област – как се чувства другият, а от конвенционалната – какво наказание ще последва, забранено ли е. Тези деца могат да оценяват агресивното поведение като социално приемливо, естествено; фокусират се върху критерии, свързани с правилата и властта, а не с моралните.
Агресивните деца често са слабо чувствителни към изразите на страдание и болка, когнитивните изкривявания при осмислянето на състоянието на другия засилват гнева и затрудняват чувствителността към него. За тях може да е трудно заставането на чужда гледна точка, по-малко размишляват върху афективните последици от поведението си върху другите, невъзприемчиви са към неагресивни стратегии за справянето с проблемите, показват ниски нива на емпатия. Слабият самоконтрол се асоциира с повече агресия и гняв. Влияние оказва и самооценката – различните самооценки предизвикват различни емоционални и поведенчески реакции, част от които агресивни.
Особености на развитието, свързани с агресивно поведение:
- засилване чувствителността към връстниците в училищна възраст;
- трансформиране на самооценката, свързана с училищната компетентност, социалната компетентност и други;
- разриви между чуждото и собственото оценяване и осъзнаването на тези разриви;
- склонност на агресивните деца да идеализират собствените си способности в много по-голяма степен в сравнение с неагресивните;
- склонност на агресивните деца да надценяват, а неагресивните да подценяват способностите си за изграждане на социални взаимоотношения;
- агресивните деца са по-силно заплашени от негативна обратна връзка, която индуцира агресия;
- склонност агресивните деца да идеализират самооценката си в по-голяма степен от неагресивните, което води до дефицити в способността за оценяване чуждите интенции;
- склонност на агресивните деца към по-силно атрибутиране на враждебност;
- агресивните деца изпитват повече трудности при осмислянето на собствени емоции и когниции, което намалява социалните им способности, води до тяхното неприемане и впоследствие засилена чувствителност към приемането;
- изключените деца не получават обратна връзка, която да им служи като мотив за промяна на поведението.
Агресията предсказва по-късно деструктивно поведение, но и участва в неговото изграждане и оформяне. Агресията е силно свързана с междуличностното насилие. Силно изразеното агресивно поведение при тринадесетгодишните деца се асоциира с по-късните форми на насилие. Съществува силна връзка между ранната агресия и късното насилие.
Тенденциите, свързани с липса на развитие на просоциални способности, обусловена от прогресивното агресивно поведение от началната училищна възраст, се запазват и в средната училищна възраст.
В началната и средна училищна възраст се откриват антисоциални наклонности – свойства на Аза. Децата с по-силно изразени антисоциални наклонности се държат много по-агресивно през цялото детство. За разлика от началната училищна възраст, в средната се наблюдава значително засилено влияние на връстниците с антисоциално поведение.
Децата, обект на негативни въздействия реагират с негативни действия. В училищна среда с обмен на повече негативни въздействия се създават условия за увеличаване негативните реакции. Проявата на агресия в училище зависи от наличието на:
- етнически, социални, ментални, различия на ценностни ориентации и други;
- интериоризирани модели на агресивно поведение;
- Вярвания и ценности, оправдаващи насилието и агресията;
- незачитане, неуважение, неразбиране в училищната среда;
- отсъствие на неагресивни стратегии за справяне с конфликтите.

Източници:
Стаматов, Р., Детската агресия, 2008

Ива Тонева, психолог

ewa
Мнения: 9
Регистриран на: Вто Окт 16, 2018 6:55 pm
Име: Eva
Фамилия: Genova
Лице със зрителни увреждания: да

Re: предразположеност към агресия

Мнение от ewa » Нед Яну 27, 2019 5:20 pm

Благодаря ви за отговора. По какъв начин семейството на подрастващия може да окаже влияние върху поведението на агресия?

redaktor
Site Admin
Мнения: 50
Регистриран на: Чет Окт 03, 2013 11:15 am
Име: Стоян
Фамилия: Зайков
Специалист, работещ с хора с увреждания (рехабилитатор, комплексен инструктор, друго): да

Re: предразположеност към агресия

Мнение от redaktor » Чет Яну 31, 2019 11:54 am

Здравейте,

Ще започна с това, че семейството е един от най-важните фактори, влияещи върху агресивността. От него в най-голяма степен зависи наличието или липсата на агресивно поведение у детето. Когато семейството прилага неправилни методи на възпитателно въздействие (прекалена родителска амбициозност, свръхизисквания, ограничаване на самостоятелността, незачитане на детските интереси), то оказва негативно влияние върху поведението на детето. Типични примери за това са проявите както на студено, неприемащо отношение, така и безразличие, незаинтересованост, които намаляват чувството за безопасност у детето и са източник на агресивно поведение. Друг източник на отрицателно влияние е непоследователността в родителския контрол и наказанията, като това може да бъде вътрешна непоследователност – когато родителят реагира различно на едно и също неприемливо поведение на детето. Така то се научава да използва агресивното поведение като манипулативно средство; или външна непоследователност – когато различията са в поведението на самите родители и другите участници във възпитанието на детето.
Ранните жизнени преживявания и опит са други определящи фактори за агресивността. Потиснатите, бити или малтретирани деца израстват след това често като родители, които малтретират собствените си деца. При несполучливите бракове страхът, депресията и тревожността пораждат безпокойство и създават пропаст между членовете на семейството. В семейство, в което липсва хармония и сигурност, а преобладават прекалена взискателност, властност или бързо отстъпване пред детската агресия, детето противодейства с агресивни прояви.
Условията, които определят първо семейството като негативен фактор по отношение разгръщането на агресивността, са от най-разнообразно естество и натоварени с различен смисъл. Те са в пряка и непряка зависимост от социалните, икономическите, културните, възпитателните, биологичните и други функции на семейството, от семейните връзки и семейната атмосфера, от способностите на родителите да реализират своята възпитателна функция. В този смисъл се налага въпросът как и по какъв начин семейната среда провокира негативно развитие на детската личност и в частност - усвояване и затвърждаване на агресивните тенденции. Съвременното семейство е разтърсено от многобройните промени от икономически и структурен характер и нерядко от липсата на сигурност. Всичко това има негативни и в някои случаи катастрофални последици върху неговата възпитателна и социализираща функция. За да се отговори на такъв въпрос, преди всичко трябва да се вземат предвид основните характеристики на семейството и семейното възпитание, свързани с неговата координираност, организираност, равенство.

Характеристики на семейството и агресията
Семейството е малка социална група, която от една страна клони към затвореност и консерватизъм, но от друга непрекъснато се променя под влияние на социално–икономическите изменения. Семейството е социална общност с основна роля в процеса на социализация на подрастващите и изграждането им като личности.

1. Социално-икономически статус и бит на семейството
Тъй като формирането на подрастващите се извършва под изключителното и неповторимо влияние на семейството и неговата емоционално - духовна атмосфера, много от измененията, които настъпват в него имат необратимо въздействие върху младото поколение. Те са също така важен компонент в отношенията родители - деца. В много български семейства, материалната несигурност поставя своя отпечатък и върху социалния, и върху емоционалния живот на неговите членове, на взаимоотношенията между тях и изменението на техните ценности и мироглед. Родителите и децата се срещат от време на време, между тях няма постоянно общуване – извор на взаимна обич, която подхранва желанието им да се виждат постоянно и да чувстват присъствието на взаимните си грижи. Всички обстоятелства, свързани със семейството и заобикалящия свят оказват влияние на подрастващите; дори да не им се говори за това, те виждат трудностите и изпитват по пряк или непряк начин последствията от тях - например от икономическите затруднения, трудността в намирането на работа, безработицата и др., и макар мирогледът на подрастващия да се изгражда на базата на недостатъчни средства, на отчасти детския опит и представи, този мироглед ще бъде основата, на която ще се опира в много ситуации и на базата, от която ще извлече съответните изводи и поуки. Алфред Адлер изследва различията между деца от бедни квартали, чиито родители живеят в тежко социално положение, и тези от по-благоустроени семейства, по отношение на това от какво се страхуват те и какво ги тревожи най- много. Адлер установява, че почти всички от първата група се страхуват "от бой", т.е. те растат в страх от хората, от собствената си среда; докато повечето деца от втората група отговарят "от класните работи", което предполага, че при тях няма подобен страх от собствената среда, а по-скоро от това как ще се представят с постиженията си. Логично е децата, които израстват в страх и несигурност в средата, да бъдат повече предразположени към агресивни постъпки, тъй като те ще възприемат действителността като по-враждебна и заплашваща, при тях защитните реакции ще са по-първични и по-силно застъпени. Социално-икономическият статус може да се превърне в рисков фактор, доколкото той е свързан с ограничаването на базовите потребности и източниците на нормално развитие; с отслабването на родителския контрол и достъпите до просоциални модели на поведение, със засилването на конфликтите, тревожността, несигурността, отчуждението, с явления като престъпност, безработица, злоупотреба с алкохол и наркотици.
Все пак материалното състояние само по себе си няма пряко отношение към качеството на възпитание. В противен случай нямаше да ставаме свидетели на агресивни, асоциални, насилнически и дори противообществени прояви при деца от различни спрямо този критерий семейства, в т. ч. нерядко и от такива със завидно материално положение. По-скоро важно е отношението, нагласите, които детето усвоява по отношение на материалния, битовия статус и значението му и ценността на труда. Много често се срещат именно юноши от богати семейства, чието поведение говори за липса на всякакъв контрол и дисциплина и убеждението, че са недосегаеми, че за тях правила или рискове не съществуват. Подобно възпитание е не по-малко вредно от това на свръхстрогия контрол и физическите наказания. Материалният статус на семейството трябва да бъде анализиран като рисков фактор за възпитанието и развитието на децата, имайки предвид всички ситуации в тези семейства. Материалните условия влияят в негативна посока, когато те са причина за дезинтеграция и дезорганизация на семейството.
Голям брой автори подчертават като сериозен проблем и несвойственото, все повече нарастващо продължение на детския период – младите хора са включени по – продължително време в образователния процес и по – късно започва периодът на трудовата им активност, поради което те по- дълго време остават икономически зависими от своите родители, и това от своя страна води до проблеми в емоционален план, понякога и до конфликти между родителите и детето.

2. Структура на отношенията в семейството
Една от основните функции на семейството е да въведе детето в системата на социалните отношения, да му създаде условия за усвояване необходимия социален опит. Но тази функция се изпълнява от семейството в условията на своеобразна собствена организация. Особено голямо значение има семейството за въвеждане детето в системата на близките, личните, родствените, интимните отношения. Такива отношения се изграждат за детето най-напред в семейството. То може да се разглежда и като първа референтна група за детето, чиито ценности, норми, обичаи, традиции то усвоява и върху които изгражда поведението си. Образците на поведение и взаимоотношения, в които е включено детето в семейството, в най-голяма степен стават образци на поведението и взаимоотношенията с хората извън семейството. Формирането на поведенчески модели и реакции при детето се влияе силно и от характера на взаимоотношенията между другите членове на семейството, тъй като по косвен начин това засяга и него. В зависимост от характера на основните отношения в семейството се разграничават три типа семейства.
• Ориентирано към възрастните. Децата се приучават да изграждат поведение, колкото е възможно по-близко до това на възрастните. Интересът и нуждите на децата са подчинени на тези възрастни. Тези родители най-често нямат високо самосъзнание за функциите им в процеса на развитието на децата. Те не отчитат своеобразието на нуждите и интересите на децата и не държат сметка за отражението на тези ориентации на семейството върху бъдещия социален статус, стил на живота и професионална подвижност на децата си.
• Ориентирано към децата. Родителите са изключително внимателни и правят всичко възможно децата им да имат по-щастливо детство от самите тях. Всичко в семейството се устройва с оглед благополучието на децата. Системата на изискванията не е съвсем последователна, възпитателните подходи на родителите не са с особено високо равнище.
• Ориентирано към ръководство от страна на възрастните. Тази ориентация най-често се среща в семейства с по-висока култура. Родителите знаят какво изискват от децата си, като ударението се поставя върху индивидуалното развитие на децата, създават се условия за саморазвитие и формиране на индивидуалността на децата. Ето защо третият тип превъзхожда първите два.
Необходимо е също така да се има предвид различната значимост на отделните членове на семейството при изграждането на статуса му. В това отношение на преден план изпъква майката. Обикновено тя е първият и най-значим фактор за социализацията в семейството. Тя е първият представител на обществото в процеса на формирането на детето. Някои автори са на мнение, че значението на майката в областта на надзора, грижите и защитата на децата е по-голяма, отколкото това на бащата, а значението на последния е по-голямо в сферата на поощряването на автономията, инициативата и в ситуациите, когато възникват по-остри въпроси на дисциплината. Подчертава се също, че детето в значителна степен се освобождава от тоталната зависимост от майката чрез богато нюансирана помощ на бащата. Именно затова в юношеството на бащата се отрежда специфична роля.
Структурата на семейството, броят на децата и родствениците, мястото на детето в семейството имат особено значение за характера на поведението му. Голям брой автори като рисков възпитателен фактор посочват броя на децата в семейството. При акцентирането на този фактор трябва да бъдем внимателни, защото едно семейство с голям брой деца не е условие за образователен неуспех, но може да стане, ако броят на децата в семейството е съпроводен с нисък социален статус на семейството, нарушена сплотеност между членовете и други подобни. Проблеми могат да възникнат не само от различни конфликти, напрежение, липса на сигурност и свобода в семейството, но и от неправилна или липсваща организация на ролите и местата на всеки член в семейната среда. Това се случва, ако детето е неравнопоставено в сравнение с другите си братя и сестри, или когато не живее при биологичните си родители – гледано от баба, дядо или роднини.
Пряко влияние върху нестабилността на детската психика има разпадането на брака, тогава когато юношата се превръща в пряк свидетел на скандално и аморално поведение на родителите един към друг, които постепенно губят авторитета си и престават да бъдат коректив на детското поведение. Създалата се ситуация и статут на непълно семейство оказва изключително неблагоприятно въздействие върху общото развитие на детето, което би могло да се тушира до известна степен, ако причините за раздялата му бъдат обяснени и се потвърди от двамата родители, че то не е причина за разпада на семейството. При „доведеното семейство“ изникват проблеми, свързани с адаптацията на младежа към доведения родител. В такива семейства, особено в периода на пубертета, не са редки случаите на бягство от къщи и училище, както и проявите на повишено агресивно поведение. Бягството в случая е носител на желанието да избяга от това, което е станало непоносимо и с което юношата не успява да се справи.
Разводът често може да се превърне в събитие, придружено с груби сблъсъци, достатъчно травмиращи за детето. Той може да засили несигурността, враждебността и риска от влошаване на училищните постижения, присъединяване към лоши компании, както и преживяването на загубата на подкрепа, гняв и предразположеност към агресия.

3. Психичен климат в семейството и агресия
Съществен компонент на взаимоотношенията в семейството, който влияе върху формирането на агресивни нагласи у подрастващия, е психичният климат. Той се разглежда като показател за хармоничността на взаимоотношенията между съпрузите и зависи както от техните индивидуални особености, така и от способността им да се адаптират взаимно един към друг. Позитивният семеен психичен климат влияе благотворно върху развитието на характера на детето и създава условия за формирането у него на социалноадекватен модел на поведение. Обратно, когато взаимоотношенията между родителите са изострени и конфликтни, това рефлектира негативно върху детето, което започва да проявява повишена склонност към подражаване на родителската агресивност [Гайдаров, К.(1998) с.83].
Домашната атмосфера е един от най-съществените фактори за формирането на агресивно поведение. Преобладаваща част от децата, извършили различни агресивни прояви, принадлежат към семейства, които се отклоняват от общоприетите стандартни норми на живот. От изключителна важност са възгледите, ценностите и начина на живот на родителите. Над 75% от децата, регистрирани в Детска Педагогическа Стая – извършители на противообществени прояви, живеят в дисфункционална семейна среда, с насилие, малтретиране, липса на емоционална връзка между децата и родителите, което е предпоставка за развитие на агресивни прояви. Често децата се държат агресивно, за да предизвикат вниманието на околните около себе си. Те дори предпочитат да бъдат наказвани, а не пренебрегвани. Някои родители съзнателно формират агресия у децата си като се аргументират, че ги учат „да се защитават“. Подобен метод говори за ниска социална компетентност и възпитателна култура на родителите и формира подрастващи с нисък самоконтрол и враждебни защитни нагласи – пречка пред тяхната успешна социална адаптация и изграждането на пълноценни взаимоотношения. Родители, които използват физическо наказание, особено ако то е често и неоснователно, формират у децата си по – висока степен на враждебност и агресивност.
В съвременната литература се посочва факта, че сплотеността на семейната среда зависи от два вида отношения: социални и емоционални. Специален акцент се поставя на значението на т. нар. емоционални отношения, които могат да продължат дори когато бракът е разрушен и родителите живеят разделени, но те взимат еднакво участие във възпитанието и грижата на децата. В противоположната ситуация, когато семейството има цялостна, завършена структура, но само единият от родителите участва във възпитанието и грижата за децата, емоционалните връзки между членовете на семейството са разрушени. Точно в тези случаи непълните семейства се превръщат във фактор, чийто резултат е агресивното поведение сред младите.
Сериозен конфликт в семейството, който има пагубно отражение върху юношите е алкохолизмът и наркоманията сред родителите. Освен че това е явна индикация за разпадането на брака, често възпитателният надзор и контрол над юношата е сведен до минимум или напълно липсва. Често тези родители сами са извършители на противоправни деяния, а не рядко провокират или насилствено заставят децата си за извършването на различни асоциални прояви. Освен това върху тях се оказва косвено или пряко въздействие за превръщането им в алкохолици и наркомани. Едни от най- често срещаните черти, които формират юноши, израснали в такива семейства и които се превръщат в стил на поведение в зрялата им възраст са безмилостна критичност към себе си и другите, липса на здрави граници, толерантност към неуместно поведение, трудно осъществяване на интимни връзки, пречупена воля, импулсивни реакции, ниско самочувствие, прекалена зависимост от страх и изоставяне.
Друг оказващ изключително влияние за формирането на агресивното и дори престъпно поведение фактор в юношеска възраст в нашето съвремие, е ниското културно и образователно ниво на родителите, особено ако е съчетано с финансови проблеми в семейството.
Като все по-нарастващ проблем в обществото се обособява психическото и физическо малтретиране на подрастващите от страна на родителите, както и сексуалното посегателство върху тях. В такива случаи част от младежите се затварят в себе си, започват да страдат от чувство на вина, често преустановяват всякакви социални контакти. Други юноши неимоверно засилват проявите си на агресивност, които ескалират до такава степен, че биха могли да завършат със садистични действия, насочени към други деца или възрастни. Често родителите, които упражняват насилие върху собствените си деца, в миналото са били жертви и малтретирани в семейството си. Множество са драматичните измерения на проблема, още повече, че често, тъй като се превръща в модел на поведение, насилието може да се съхрани и да стане част от опита на детето. То усвоява ролята на насилник и тя става негова устойчива характеристика за по-нататъшния му живот и в по-късен етап от живота започва да се проектира върху други хора. Последиците от израстването в такава семейна среда се изразяват в прояви на агресия към другите, формирането на ниска самооценка, слаба адаптивност и чувство за отхвърленост в един чужд и враждебен свят.
В атмосфера на лоши семейни отношения подрастващите трудно развиват позитивна идентичност и емоционалност и откриват, че агресията е оправдана и е начин за справяне със ситуациите (Staub, 2003, цит. по Стаматов, Р., Детската агресия, 2008 ).
Лошите семейни отношения имат различни форми, но това, което е общо за тях е липсата на любов, загриженост и разбиране към детето. Подобни отношения могат да отразяват изкривени или крайни разбирания, ценности и нагласи за развитието на детето. Алис Милър твърди, че ограничаването на детето да изразява емоциите си води до тяхното изтласкване в несъзнаването, което е предпоставка за проява на агресия.
Всички тези фактори за формиране на агресивното поведение у юношите са свързани с дисфункции на семейството като институция. Но в него има още доста причини, които могат да провокират подобно поведение и те са свързани с използването на неправилни методи на възпитание. Изявата на агресивните тенденции на децата и младите хора е пряко свързана и със субективните способности и характеристики на родителите. Именно агресивното поведение е в много тясна връзка с принудата, авторитета и наставленията на родителите.

Ива Тонева, психолог

Nadya
Мнения: 1
Регистриран на: Пет Фев 08, 2019 10:38 am
Име: Nadya
Фамилия: Mikova
Роднина (близък) на лице с увреждане: да

тормоз в училище

Мнение от Nadya » Вто Фев 12, 2019 10:10 am

Здравейте, във връзка с тази тема, бихте ли обърнали внимание на тормоза в училище сред подрастващите (15-16год). Какво могат да направят родителите и учителите, за да ограничат поведението на агресивните деца-юноши?

redaktor
Site Admin
Мнения: 50
Регистриран на: Чет Окт 03, 2013 11:15 am
Име: Стоян
Фамилия: Зайков
Специалист, работещ с хора с увреждания (рехабилитатор, комплексен инструктор, друго): да

Re: предразположеност към агресия

Мнение от redaktor » Нед Фев 17, 2019 6:46 pm

Здравейте и добре дошли във форума.

Тормозът е много значим проблем – той е широко разпространен и оказва дълготрайни последици и на жертвата, и на насилника.
1. Кое поведение можем да дефинираме като тормоз? Тормозът може да бъде дефиниран като системно лошо поведение, включващо вербална злоупотреба, психологически натиск или физическо насилие към друг човек. Тормозът е налице, когато се случва много пъти или в продължение на много време, тоест той е многократно повтаряща се злонамерена агресия, която се основава на злоупотребата със сила, и се различава от инцидентите на вербална или физическа агресия, които са единични случаи. Всеки тормоз предполага агресивно поведение, но не всяко агресивно поведение е тормоз. Различни автори предлагат различни дефиниции за тормоз – според Олвеус “индивидът е тормозен тогава, когато той/тя е беззащитно изложен продължително време на многократни и негативни действия от страна на един или повече хора”. Според Роланд “тормозът е продължително насилие, психическо или физическо, извършвано /ръководено/ от едно лице или група, и насочено към индивид, който не е способен да се защити в конкретната ситуация”. Бегас предлага друго определение: “Тормозът е поведение, което може да бъде дефинирано като повтаряща се атака – психическа, физическа, социална или вербална – от тези, които са в позицията на силата, …, върху тези, които са безсилни да се съпротивляват, с намерение да се причини дистрес за собствена изгода или ратификация”.
2. Митове за тормоза
Според Олвеус съществуват три мита за тормоза:
1/ Тормозът в училище зависи от броя на учениците в класовете.
2/ Тормозът е резултат от съперничество между учениците в усилията им за по-добри училищни постижения.
3/ Жертвите видимо се различават от другите, тоест имат някакви физически белези като например – прекалено дебелите деца, децата с очила, говорещите с дефект или с акцент, децата с необичайно облекло.
3. Възрастов пик, пол и честота на тормоза
Тормозът има два възрастови пика:
а/ около 10-11-тата година;
б/ около 14-15-тата година.
Това са възрастите, в които тормозът е най-изявен. Към 15-16 годишна възраст тормозът започва да намалява. Тормозещите са предимно от същия клас или възраст, както и жертвите им. Агресията най-често е насочена към лица от същия пол.
Наблюдават се следните полови различия:
а/ при момчетата по-чест е физическият тормоз, докато при момичетата е по-чест вербалният и индиректният тормоз;
б/ момчето е средно три пъти повече в позицията на насилник и два пъти по-често в позицията на жертва, отколкото момичето, тоест момчетата са по-често мъчители и по-често жертви на тормоз, отколкото момичетата;
в/ и при двата пола с възрастта тормозът намалява, но това се наблюдава първо при момичетата;
г/ момчетата- агресори имат средна или малко под средната интелигентност и слаби училищни постижения, и като цяло имат отрицателни нагласи към учителите и училището, докато момичетата агресори са със средна или над средната интелигентност и имат силни училищни постижения, не са видимо проблемни деца и са социално интелигентни;
д/ физическата агресия при момчетата е по-честа, но се оценява като по-малко опасна, отколкото при момичетата;
е/ момчето по-често е жертва на индивидуален тормоз, докато момичето – на групов тормоз;
ж/ момчетата обикновено са тормозени от момчета, за разлика от момичетата, които са тормозени както от момчета, така и от момичета;
з/ момчетата много по-често са склонни да отмъщават, след като са били атакувани, отколкото момичетата.
Агресията по принцип е присъща за мъжкия стереотип и поради това агресивното поведение на момчетата често се окуражава и поощрява.
4. Видове тормоз
Съществуват различни форми на тормоз в зависимост от критериите, въз основа на които ги класифицираме.
I. Според намеренията на тормозещия тормозът бива:
1. Зъл, злонамерен – когато едно дете съзнателно се стреми да причини физическа или психическа болка на друго дете, като позицията е от страната на силния. Тук са налице няколко основни характеристики:
- начално желание;
- желанието се изразява в действие;
- нараняването е факт /дали агресивното поведение наранява зависи от уязвимостта на жертвата/;
- позицията е от силен към слаб /силата не винаги е физическа, тя може да бъде и психическа/;
- отсъства основание, оправдание за подобни агресивни действия;
- инцидентът типично се повтаря;
- тормозът се извършва с удоволствие, което е породено от пасивното поведение на жертвата.
2. Безобиден, лекомислен – той бива два вида:
- Нехаен, без явни намерения – намеренията тук не са враждебни. За тези деца дразненето и подигравките са безобидна игра, те не го правят, за да наранят жертвата, не си дават сметка за болката, която причиняват. Правят го, защото не разбират другите, защото за тях това е “на майтап”.
- Тормоз в обучението – тук също отсъстват враждебни намерения. Критикуването се мотивира с “добри намерения” и от конкурентност в обучението. Това може да се породи от желанието: “Ще му дам да разбере кой знае повече” или “Ще го поставя на мястото му”.
Характерното и за двете форми на безобиден тормоз е, че тормозещият не си дава сметка и не осъзнава, че тормози другите.
II. Според броя на извършителите /агресорите/ тормозът бива:
1. Индивидуален.
2. Групов.
III. Според характера на самия тормоз той бива:
1. Физически /хапане, драскане/ или психически /подигравки, обиди, клюки/.
2. Директен /явен/ или индиректен /прикрит/.
3. Вербален /словесен/ или невербален /несловесен/.
При комбинирането на тези форми, се получават следните видове тормоз:
1/ Физически директен невербален – когато жертвата е директно нападната;
2/ Физически индиректен вербален – когато насилникът кара друг да нападне физически неговата жертва;
3/ Психически директен вербален – когато жертвата е обект на обиждане и подигравки от страна на агресора;
4/ Психически индиректен вербален – когато насилникът кара някой друг да обижда и да се подиграва с неговата жертва;
5/ Психически директен невербален – когато тормозещият преднамерено мълчи заплашително, гледа злобно и агресивно жертвата си.
Училищен тормоз
Тормозът в училище от връстниците е налице, когато едно дете или група от деца се отнасят лошо с друго дете, което е очевидно по-слабо и не може да се защити. Другите го удрят, подиграват му се, измислят му неприятни прякори, пишат обидни неща за него, разнасят клюки, изолират го от игрите си. Дори децата, които вършат издевателства, да не осъзнават какво причиняват на жертвата, повечето от тях вероятно си дават сметка, че поведението им е най-малкото мъчително или неприятно за нея. Според Олвеус спецификата на явлението “издевателства” /тормоз/ задължително съдържа следните три критерия:
А/ Агресивно поведение или поведение, целящо умишлено “да вреди”.
Б/ Прояви, ставащи “много пъти и за продължително време”.
В/ Междуличностни отношения, характеризиращи се с неравно съотношение на силите /най-уязвими са най-малките и най-слабите/.
Издевателствата/тормозът са подкатегория на агресивното поведение – те са негова разновидност. Чести са и случаите на агресия и насилие в класа с цел заемане на лидерска позиция.
Изследванията показват, че насилието е почти еднакво разпространено навсякъде, където има масово образование. Тормозът най-често се проявява там, където нивото на контрол от страна на възрастните е ниско – например в междучасията /в стаите, по коридорите, в тоалетните, в двора на училището/. Затова много важно за благоприятния изход на жертвите от тормоза е дали училището ще съумее да спре тормоза. Често срещано явление при училищния тормоз са т.нар. ученически банди, привличащи учениците, които искат да изглеждат силни. Ученическите банди имат строги норми на поведение. В контактите помежду си те установяват правила, определящи как всеки един от тях следва да се държи при определени обстоятелства. Когато “практикуват” агресия, те получават от приятелите си желаното от тях одобрение, което от своя страна увеличава вероятността от повтаряне на агресивното поведение. В тези отклоняващи се групи членовете намират приемане и статус, чувстват се важни и значими, докато другаде те не са фактор. Съществуват не само момчешки, но и момичешки банди, като е налице съперничество между отделните банди.
Училищният тормоз често е провокиран от враждебност. Учениците са враждебно-агресивни, когато имат негативно или неблагосклонно отношение към един или повече от своите съученици. Това негативно отношение обикновено е съпроводено от силно желание жертвата да бъде видяна в състояние на някакво страдание. Враждебната нагласа към връстниците поражда тормоз.
5. Последствия от тормоза
Дали тормозът ще доведе до негативни последици, зависи от продължителността му, от ранимостта на жертвата и от социалната подкрепа, която тя получава. Потенциалното увреждане зависи от степента на уязвимост на обекта на насилие – има деца, които не се засягат, и такива, които силно се засягат.
Най-честите емоционални последици, които се наблюдават, са гняв /предимно при момчетата/, тъга /предимно при момичетата/, потиснатост, тревожност, депресия, затваряне в себе си, самоизолация, суицидни мисли /по-чести при момичетата/. Тормозът може да доведе и до бягство от училище или от дома, отсъствие и неспособност за учене, намаляване на самоуважението и самооценката, загуба на чувството за лична пълноценност, затрудняване на междуличностните отношения, ограничаване на социалните умения, нарушаване на физическото здраве и психическото равновесие. Понякога, особено вследствие на дългосрочен тормоз, жертвата може да се превърне в агресор /ефект на доминото/. Тя не само страда, но е мотивирана да наранява другите, като най-често това са нейни близки. Това е така, защото жертвата не може да си отмъсти пряко, а търси други начини за отмъщение, при които най-често нейна жертва става друг невинен човек. Затова статусите на жертва и на агресор не са полярни, нито несъвместими, тъй като може едновременно да си жертва /например в семейството/ и агресор /в училище с връстниците/. Такива деца не тормозят хората, които са ги тормозели, а други хора.
6. Насилници
Няма типичен стереотип на побойника. Налице са три основни характеристики на насилниците:
1/ Склонност към агресивно поведение, което не се опитват да контролират.
2/ Липса на емпатия /не могат да си представят как се чувства жертвата/.
3/ Липса на чувство за вина /могат да извъртят доказателствата в своя полза и да докажат, че жертвата заслужава да бъде малтретирана/.
Насилникът може да идва от дисфункционално семейство, което толерира липсата на емпатия и подкрепя агресивността. Липсва окуражаване на развитието на ценности, не се култивират ценности като честност, топлота и съпричастност към другите. Това често са потискани, обиждани и наказвани деца. При тях преобладават циничните нагласи към човешките отношения. Тяхната агресия е нестихваща, неизчерпаема. Грубияните имат подчертан стремеж към власт и доминиране, позитивна нагласа към насилието, слаб самоконтрол. Не страдат от видима липса на приятели. Тормозещото поведение е опит за компенсация на проблеми в статуса. Чрез агресия подрастващите компенсират недостига на самочувствие и увереност в собствените сили и възможности, и обикновено са склонни да заблуждават другите за грешките си и да оправдават неуспехите и провалите си с причини извън себе си. Агресорът има определени очаквания от жертвата си, различни от очакванията от другите деца /очакване да успее, атакувайки жертвата си поради нейната пасивност и подчиняемост/. Тормозещите най-често имат повече от една жертва, към която насочват вниманието си. Такова дете се отличава със своята агресивност към връстниците си, но е агресивно и към възрастните, учителите и родителите, изобщо. Агресията е стабилна личностна характеристика след начална училищна възраст. Личността на агресора е доминантна и конкурентно ориентирана, у нея е налице незачитане на другите, пренебрежение към чуждия интерес и болка – страданието на другите е без значение, важен е личният успех. Агресивната личност търси превъзходство над другите, преодолява препятствията чрез тяхното разрушаване, а не по пътя на разбирателството и сътрудничеството. Тъй като тази личност няма вътрешен баланс, тя вижда света като заплаха за себе си и възприема нападението като най-добрата защита. Въпреки че агресивното поведение се разглежда като социално неприемливо, от гледна точка на насилника то много често е източник на престиж и лична сила. В западните европейски страни са проведени много изследвания, които показват, че ранната агресивност е рисков фактор, прогнозиращ вероятността от насилие в зряла възраст, и категорично доказват, че съществува голяма опасност младежите, които проявяват агресивност и издевателстват над другите, в бъдеще да имат осъдителни прояви /криминални действия, злоупотреба с алкохол и т.н./. Силно агресивните деца съобщават по-често за мечтани и силно желани нападения над другите, както и за по-положителни нагласи и отношение към агресията. Агресивните деца придават много по-голяма стойност на контрола над жертвата си и почти не ги вълнува нито евентуалното възмездие, нито страданието на жертвата.
7. Жертви
Всяко дете е възможно да стане жертва, само защото се е оказало на погрешното място в погрешен момент. Статусът на жертва или мъчител не е предопределен, но се влияе от предучилищните години на детето. Жертвите произтичат по-скоро от прекалено обгрижващи, опекунстващи семейства /също дисфункционални/. Опеката е преди всичко от страна на майката. Свръхопеката ограничава възможностите на детето да се защитава – то става пасивно и уязвимо към тормоз. Жертвите трудно споделят с възрастните, че са били обект на тормоз, тъй като ги е страх, че ще бъдат отново репресирани от насилниците, или защото смятат, че те самите са виновни за случилото се с тях.
Има два вида жертви:
а/ Невинни /пасивни, покорни/ - те са по-голямата част от жертвите. Не правят нищо нарочно, за да предизвикат тормоз. Това са тревожни, неуверени и силно чувствителни деца, не са заядливи и агресивни, не дразнят другите. Физически са по-слаби. Възможно е да имат някакви физически недъзи – затлъстяване, заекване и други. При контакт с мъчителя плачат и не могат да се защитят. Те имат много малко приятели и негативни нагласи към себе си. Обикновено характерът им е по-неспокоен – те изпитват по-остро чувство на несигурност в сравнение с другите ученици. Когато са прицел на атаки от страна на съучениците си, жертвите най-често реагират със сълзи и бягство, със страх и подчинение. Те имат отрицателна представа за себе си и положението си, и често смятат, че не струват нищо, чувстват се глупави, страхливи и несимпатични. По принцип нямат нито един истински приятел в класа, защото другите ги изолират. Тези деца най-често са против насилието и грубиянството. Непрекъснатият тормоз значително засилва чувството им на тревога и несигурност, както и общото лошо мнение, което имат за себе си.
б/ Провокиращи – те са по-малката част от жертвите и имат едновременно тревожни и агресивни начини на реагиране. Характеризират се с импулсивност, дефицит на вниманието, дразнят другите, поведението им не се харесва на повечето около тях. Характерна за тях е комбинацията между два типа реакции – на страх и на агресивност. Тези ученици понякога се държат така, че предизвикват гняв и създават атмосфера на напрежение около себе си. Някои от тях са хиперактивни. Нерядко поведението им е толкова провокативно, че предизвиква неодобрението на целия клас.
8. Наблюдатели на тормоз
Свидетелите на тормоза са мнозинството от децата. Реакциите сред очевидците на тормоз са различни:
- дискомфорт от наблюдаваното, неприемане, нехаресване;
- гняв от това, което се върши;
- вина и срам, ако не се намесят в тормоза с цел да го спрат;
- състрадателна нагласа към жертвите;
- бездействие поради страх, че ще се окажат следващите жертви /но бездействието е неоправдано, защото страданието на жертвата е реално, а не е игра/;
- радост от гледката, наслада и удоволствие от чуждото страдание;
- евентуално включване в тормоза.
9. Подходи към тормоза
Съществува неразбиране на потребностите на тормозените и тормозещите. Жертвите могат да се обучават в асертивност и социални умения, а насилниците могат да се научат да контролират агресията си и да развият възможностите си за емпатия. Сиймор Фишбах смята, че на повечето хора им е трудно да причинят умишлено болка на друго човешко същество, освен ако не успеят да дехуманизират своята жертва. Така развиването на емпатия към другия човек е един от основните пътища за намаляване на агресивното поведение. Ако човек цени чуждите интереси, проявява съчувствие към болката на другите, уважава техния живот така, както своя, той рядко ще изпитва желание за агресивно поведение. Ако потребностите на насилника се насочат успешно, размерът на тормоза ще намалее значително. Например побойникът може да се нуждае от усещане за сила – учителят би могъл да намери конструктивна роля, която дава възможност да се посрещнат тези нужди.
Съществуват различни подходи към тормоза, които се прилагат много успешно. Училищната политика може да има много силен ефект върху намаляване на тормоза посредством устойчиво отношение на неодобрение и своевременни действия. Целта е насилникът да може да се постави в позицията на жертвата, да се опита да разбере какво чувства тя, без да се разпитва за инцидента и за детайлите около него. Насилниците се включват в позитивни дейности, обучават се в оказване на помощ на детето, което е пострадало. Обикновено спонтанната реакция на възрастните е да препоръчват наказанието като метод за контролиране и редуциране на агресията. Те смятат, че ако се засили наказанието, готовността на потенциалния агресор да извършва такива действия, ще намалее. За да е ефективно, според тях наказанието трябва да е непосредствено, интензивно /да е достатъчно силно, за да е неприятно за потенциалния агресор/ и вероятно /да няма “празни”, а реални заплахи /.
Но учените са установили, че когато към децата, които се държат агресивно, се отнасят строго, това не им помага да преодолеят агресията си. Твърде суровите реакции и наказания карат децата да чувстват, че са лоши. Те могат да се чувстват толкова лоши, засрамени и виновни, че да не могат да поемат отговорност за действията и чувствата си, и да започнат да се самонаказват и да се държат грубо. Тези деца имат нужда да почувстват, че възрастният може да се справи и разбере тяхното поведение, да осигури грижа, но и категорични граници. Това ще помогне на децата да поемат отговорност за поведението си, да го направляват и да се самоконтролират. Освен виктимизираност вследствие социални предразсъдъци /етнически, расови/, където могат да помогнат обучителни тренинги, съществува и виктимизация вследствие индивидуални характеристики на детето, тоест обучителните тренинги съвсем не са достатъчни и подходящи за всички случаи. Тъй като всеки тормоз предполага наличието на агресия, е необходимо да се изясни природата и на това явление – неговите форми, механизми и предпоставки за развитие.

Ива Тонева, психолог

Добави отговор

Назад към