приспособяване към зрителното увреждане

Модератор: bisolnev

Добави отговор
Ina90
Мнения: 2
Регистриран на: Сря Окт 17, 2018 9:15 am
Име: Ina
Фамилия: Hristova
Лице със зрителни увреждания: да

приспособяване към зрителното увреждане

Мнение от Ina90 » Пон Ное 05, 2018 9:19 am

Здравейте, интересува ме за колко време приблизително един човек, загубил зрението си в късна възраст би трябвало да се приспособи към ситуацията.

s.zaykov
Мнения: 44
Регистриран на: Пет Юни 29, 2018 3:22 pm
Име: Стоян
Фамилия: Зайков
Специалист, работещ с хора с увреждания (рехабилитатор, комплексен инструктор, друго): да
Преподавател: да

Re: приспособяване към зрителното увреждане

Мнение от s.zaykov » Пет Ное 09, 2018 9:12 am

Здравейте, добре дошла във форума.

Настъпването на инвалидност или тежко заболяване винаги е сериозна психологическа и житейска криза. Тя поставя на изпитание всички аспекти от живота на човека и неговите близки. Променя се ежедневието му и начинът, по който гледа на себе си и света. Има значение дали увреждането настъпва внезапно, като например от злополука, неуспешна медицинска интервенция или бързо развило се заболяване, или прогресира в течение на години и човек все пак има някаква възможност да се подготви. Множество фактори влияят върху приспособяването към увреждането – личностните качества на индивида, подкрепящата среда, наличието на допълнителни заболявания, общото физическо и емоционално състояние, вида и тежестта на увреждането, възрастта на настъпване на увреждане и много други. В този смисъл е невъзможно да се определи за какъв срок човек би могъл да се адаптира успешно към увреждането. Приспособяването има сензорен, перцептивен, когнитивен и емоционален аспект. Сензорният, когнитивният и перцептивният аспект са обект на работа в дисциплините по основна рехабилитация. С помощта на тези дисциплини – ориентиране и мобилност, полезни умения, зрителна рехабилитация – се обезпечава самостоятелността в ежедневието и възможността за справяне в околната среда и дома. Работи се върху развиването на сетивата и тяхното използване в синхрон, върху овладяване на нови техники за придвижване и боравене с предмети. Не на последно място, обръща се внимание и на поведението в обществото, маниерите и етиката, запознаване с институциите и правата на хората с увреждания.
Що се касае до емоционалния аспект на приспособяването, съществува популярна теория, отделяща 4 фази в този процес. При всички случаи обаче, трябва да се има предвид, че тези фази не са ясно обособени, а се застъпват една с друга и имат различна продължителност.
Първа е фазата на шок. Тя е драматична и много емоционална. Обикновено съвпада с периода на медицинска рехабилитация. Реакциите на пострадалия могат да бъдат много интензивни и неадекватни. На този етап той все още не осъзнава случилото се и възможните последствия. В тази бурна фаза най-важното е близките да се постараят да успокоят човека и да го предпазят от опасности като прибързани решения, самонараняване и пр. Твърде рано е да се споменава за рехабилитация. Този етап може да продължи дни или седмица.
Втората и най-тежка фаза е тази на депресията. Както говори името й, тя се характеризира с тъжно и потиснато настроение, отчаяние, съжаление. Пострадалият осъзнава какво се е случило и си дава сметка за последствията. Той се сблъсква с предизвикателствата на живота с увреждания и те могат силно да го обезкуражат. Осъзнава, че не може да прави много неща, които преди е приемал за даденост и разбира се, страда за загубеното. Самооценката е много занижена и човек се чувства непълноценен, виновен, че е в тежест на близките си. Много хора описват преживяванията си като пропадане в дълбока дупка, от която не виждат изход. Типично е затварянето в себе си, срамът и криенето на увреждането, късане на много от контактите и нежелание за нови. Именно в тази насока трябва да съсредоточат помощта си близките и специалистите. На този етап също е рано да се говори за рехабилитация, защото човекът все още не се е справил с болката. Това, което може да се направи, е да не се допусне той да се затвори напълно. Да се поддържат контакти и занимания, които да разтоварват човека с увреждане, да го зареждат с енергия и надежда. Гостувания, разходки, разговори с близки и с хора, проявяващи разбиране и подкрепа могат да помогнат за разсейване и споделяне на потискащите мисли. Околните трябва да се постараят да не демонстрират съжаление и негативизъм. Фазата на депресия може да има различна продължителност, от няколко месеца до година. Ако се забележи, че човекът с увреждане изпада във все по-мрачни настроения, че нищо не може да го откъсне от мислите му, или фазата продължава значително по-дълго, важно е да не се губи време и да се направи консултация със специалист – психиатър, психотерапевт, клиничен психолог.
Трети е етапът, наречен размисъл. Зрително затрудненият постепенно започва да си задава въпроси и да търси отговори. Бъдещето все още е много неясно и може да се крепи още на надеждите за чудотворно излекуване, но малко по малко ослепелият започва да разсъждава върху ситуацията. Той прави първи опити обективно да оцени възможностите си и да разиграва в ума си различни варианти. На този етап е време да се намесят близките и специалистите и да заговорят за рехабилитация. Това е решаваща фаза, в която зрително затрудненият трябва да бъде окуражен и да му бъде дадена подходяща информация къде да потърси помощ. Зрително затрудненият трябва да бъде насочен към подходящите специалисти по основна рехабилитация и да се запознае с възможностите, които тя предоставя. Благотворно влияние могат да окажат срещите с други зрително затруднени, особено с успешно приспособили се такива. Това ще даде силен тласък на мотивацията и надеждата на късноослепелия. Много е важно близките да окажат пълна подкрепа в процеса на рехабилитация и да окуражават човека в първите му стъпки към самостоятелност.
Последен етап е този на завръщането. Първите признаци, че човек върви към този етап са първите, макар и неясни планове за бъдещето. Ослепелият се опитва да си представи бъдещето в по-положителна светлина. Със специалистите по рехабилитация започват да се обсъждат планове за бъдещето и да се оценяват обективно възможностите. Много важно е да се насърчава активността на лицето, а не да му се предлагат готови формули. Човекът трябва да преживее отговорността за своята рехабилитация и да изпита удовлетворението от самостоятелно взетите решения. На този етап се правят и първите стъпки към избраните цели и човекът би следвало да започне да се чувства значително по-уверен и спокоен.
Приспособяването към увреждане е дълъг и труден процес, при който не трябва да се бърза. Ако останат неразрешени проблеми в някоя от фазите, те ще се пренесат в следващите фази или ще се случва едно непрекъснато регресиране към предходна фаза. Това ще усложни и забави процеса и ще донесе допълнително страдание на човека с увреждане. Затова адекватната и навременна помощ е от решаващо значение, както и подкрепата от близките. Важно е да се осъзнава, че преминаването през тези етапи и преживяванията, които те носят е напълно нормална реакция и не означава, че човекът „полудява“, губи себе си и пр. Както зрително затруднения, така и близките е необходимо да бъдат заредени с търпение и да си дадат достатъчно време за свикване с новата ситуация.
Насреща сме за още въпроси и коментари.

Ива Тонева, психолог

Използвани източници:
Радулов, В., Рехабилитация на зрително затруднените, Бургас 1999 г.

Добави отговор

Назад към