За „нашите“ и другите

Модератор: bisolnev

Добави отговор
redaktor
Site Admin
Мнения: 43
Регистриран на: Чет Окт 03, 2013 11:15 am
Име: Стоян
Фамилия: Зайков
Специалист, работещ с хора с увреждания (рехабилитатор, комплексен инструктор, друго): да

За „нашите“ и другите

Мнение от redaktor » Чет Фев 28, 2019 10:11 pm

Съдбата реши така, че през голяма част от живота ми съм бил свързан с хора, имащи проблеми със зрението. Или, както понякога се шегуваме с доза черен хумор – нямащи такива, понеже са напълно слепи… Някои от най-отдавнашните ми познати и приятели са със зрителни увреждания. Съпругата ми, с която наскоро отбелязахме тридесет и три години семеен живот – също. Работих като трудов посредник в създаденото след спечелен европейски проект Бюро по труда за лица със зрителни увреждания, а след приключването на проекта продължавам да помагам в търсенето на подходяща работа за такива хора. Смея да твърдя, че познавам до голяма степен качествата и проблемите им. И точно поради това не спира да ме изненадва и учудва един, бих го нарекъл повече от странен, въпрос.
„Той (или тя ) от нашите ли е?“
Няма начин да не сте го чували и вие, ако в компания на незрящи стане дума за непознато или малко познато лице. Това питане само по себе си говори за много и най-разнообразни психически нагласи – като се започне от почти инстинктивното неприемане на различното, мине се през някой комплекс и се стигне до привидно удобната самоизолация на затворената общност, наричана за краткост „гето“… Но още по-удивителна, поне за мен, е последващата реакция, когато стане ясно, че лицето действително е със зрителни увреждания. Тя най-общо може да се сведе до словесна въздишка на облекчение: „Е, щом е от нашите, ясно. Знаем си го що за стока е!“
Моля за извинение, ако съм засегнал някого. Винаги има и може да има изключения, но нека с ръка на сърцето признаем, че масово реакцията е такава или поне подобна. Аз обаче не съм психолог и няма да изследвам причините за тази „словесна въздишка“. Още повече, че за тях е говорено и писано немалко. Ще разгледам проблема само и единствено от позицията на трудовия посредник.
Сред известното количество книги, посветени на маркетинга и рекламата, които съм изчел (налагало ми се е да работя и в тези области) е имало множество ценни съвети и примери. Един от тях в момента изпъква в съзнанието ми особено ярко. Естествено, предавам го само приблизително точно и със свои думи, но смисълът му е този: „Скъпи шефове на рекламни агенции, интернет портали, застрахователни дружества, електронни магазини и тем подобни. Моля ви, направете така, че вашите редови служители да не се чувстват потиснати, когато се срещат с евентуалните ви бъдещи клиенти. Плащайте им добре, насърчавайте ги, не ги унижавайте, не ги хокайте и изобщо по никакъв начин не ги карайте да се чувстват като хора „втора ръка“. Защото това личи и се предава на подсъзнателно равнище на събеседниците им, от които зависят и вашите собствени приходи!“
Много ценен съвет, според мен. „Но какво общо има той с темата?“ навярно ще попитате вие. Ами има! Как мислите, ако ви поканят на интервю за работа, по време на което вие непрекъснато вътрешно се убеждавате, че сте „от нашите“, дали с нищо неоправданото ви понижено самомнение няма да бъде доловено от потенциалния ваш бъдещ работодател? Въпрос на късмет е как ще се развият събитията оттук нататък, но поне моето впечатление е, че шефовете все повече държат на себеуважението у своите работници или служители. Когато човек има самочувствие, пък нека то да е дори малко по-високо от неговите моментни възможности, това намеква за готовността му да се справи успешно с очакващите го предизвикателства. Макар, разбира се, това не винаги да е така… И още – стара истина е, че за да уважаваш другите, трябва да уважаваш най-напред самия себе си!
Познавам немалко успели хора сред тези със зрителни увреждания. В най-разнообразни области – научни работници, масажисти, компютърни специалисти, музиканти, журналисти, мениджъри… Хора, безкрайно различни, но с едно общо качество - себеуважение. Много рядко, да не кажа никога, от тях няма да чуете онзи въпрос в началото на тези редове, който ме изпълва с най-искрено негодувание.
Апропо, като споменах музикантите, в съзнанието ми изплува един съвсем скорошен случай, който искам да разкажа. Не за друго, а защото представлява интересен ракурс към темата. Присъствах на един рожден ден, на който беше поканен и Орхан Мурад. (Надявам се, няма да ми се разсърди, че споменавам името му, защото и с него се познаваме от десетилетия.) Естествено, дойде моментът, в който той взе китарата и запя. И мигом към него се насочиха камерите на няколко „умни“ телефона, собственост предимно на млади, пък и на не съвсем млади дами… Всички до една – от „другите“! Нима можеше да се изпусне такова събитие! Утре ще се кефим, ще се изфукаме пред колеги и колежки с кого сме били на рожден ден… На мен обаче изведнъж ми стана тъжно. И, ни в клин, ни в ръкав, си спомних как той преди много, много години беше кандидатствал в Консерваторията, за да учи една тогавашна специалност, наречена „Естрадно пеене“. И не го бяха приели. Защото е сляп, а някой беше решил, че не може да има сляп български естраден певец. Е, да, имаше ги Рей Чарлз, Стиви Уондър… но те не са българи. И ангелогласният Андрея Бочели го имаше (знам, той пък не е естраден певец), но няма значение… Пък и също не е българин!, Какво направи Орхан? Отчая се? Отказа се? Реши, че е от „нашите“? Нищо подобно. Тръгна на уроци, наблегна на обучението по класическа китара. И на следващата година влезе в Консерваторията именно по тази специалност. А след време стани онзи Орхан Мурад, когото всички познават. Но помнеха ли това дамите с „умните“ телефони? Даваха ли си сметка какви усилия е трябвало да положи този кротък и фин човек, за да постигне мечтата си? И от кои впрочем беше той в момента – от „нашите“, или от „другите“?
Пиша всичко това, за да убедя най-вече себе си колко е абсурдно едно такова разграничение. Както и неговата, също нерядко срещана разновидност: „Ние сме различни…това не е за нас!“ Кое точно, моля? Бих искал да попитам първия, който изрече подобно твърдение, дали е чувал за Ерик Вайхенмайер, например. Петдесетгодишният мъж от Ню Джърси, който ослепява на 13 години, а на 33 стъпва на Еверест. Изкачил всички най-високи върхове на седемте континента. Изминал с каяк и велосипед хиляди километри. Осъществил първия самостоятелен полет на сляп парапланерист. "Да излетиш не е проблем – твърди в едно интервю Ерик. -Сложно е приземяването. Нося две радиостанции, едната резервна, и слушам внимателно инструктора. За крака ми е вързано дълго въже с камбана в другия край. Когато чуя звън, значи съм близо до земята".
Само не си мислете, че Вайхенмайер е просто някакъв лъскав и добре опакован маркетингов продукт! Напротив, автор е на три книги, пътува непрекъснато и изнася лекции по цял свят. Герой е на няколко документални и един игрален филм. С други думи – работещ и творящ човек, който едва ли има нужда от трудови посредници… Но от приятели и съмишленици – да!
Нека на финала на тези редове чуем още малко от него: „Всички ние се изправяме пред препятствия, които могат да ни повалят. Важното е да минем през тях и да изпълним живота си със смисъл. Бариери съществуват само в съзнанието ни. Когато стъпих на Еверест, водачът ме посъветва да не го приемам като най-голямото си постижение. Макар че човекът се усмихваше, аз взех думите му насериозно".
За кого ли е казано това – за „нашите“ или за другите?

Светослав Николов

Добави отговор

Назад към