Имам принцип да не пиша по теми, за които ми липсват лични впечатления, особено пък що се отнася до професионалното ориентиране и трудовото посредничество. Тези редове нямаше да съществуват, ако не познавах Професора. Много хора му казваха така, въпреки че не беще професор, а „само” доктор по философия с втора специалност психология. И като такъв беше работил известно време в един провинциален психодиспансер.
Именно чрез този напълно незрящ човек се докоснах, макар и само като бегъл наблюдател, до една професия, за която искам да ви разкажа. Бързам да предупредя, че тя е далеч от модните в последно време ай ти технологии, но е не по-малко перспективна от тях. Пък и, стига да си добър специалист, не по-зле платена, което тъй или иначе не е без значение.
Става дума за психотерапията. Думата е с гръцки произход и буквално означава „лечение на душата”. За пръв път понятието е употребено някъде в края на деветнадесети век и е описано като „методично прилагане на определени психологически техники за възстановяване на психичното равновесие на личността”. По същество психотерапията е метод за работа с пациенти/клиенти, който цели да им помогне да модифицират, променят или отслабят действието на фактори, пречещи на житейската им ефективност. За тази цел се използва взаимодействието между пациента/клиента и психотерапевта. Кои методи ще се приложат зависи от проблематиката, представяните симптоми и трудности, както и от следваната от терапевта теория.
Тук веднага възниква първият важен въпрос: не правят ли същото и психолозите, и психиатрите? Къде са тогава разликите? Добре е въпросът да бъде изяснен, защото така ще се очертае спецификата на метода. Или, по-точно, на методите, защото те, вярвате или не, са стотици!
Психологът не е психотерапевт, освен ако не е преминал специално терапевтично обучение. Обучението по психология е базисно и дава добра основа за психотерапевтично обучение, но не е равносилно на него. Психиатърът също не е психотерапевт. Той е лекар със съответната специализация, който чрез медикаменти въздейства върху различни органи и системи на тялото, когато е налице някакво умствено органично заболяване: например шизофрения, биполярно личностно разстройство (известно още като циклофрения) и др. Психотерапевтът не използва медикаменти. Неговото основно и почти единствено „оръжие” е словото. Или по-точно – разговорът. Работата му е свързана с обикновените (изкушавам се да напиша „нормалните”) хора и обичайните им психични трудности и проблеми , които не са резултат от органично мозъчно заболяване. Тъкмо такива са голяма част от психичните състояния, които съпътстват ежедневието ни: стрес, тревожност, водеща понякога до паник атаки, професионално прегряване, различни фобии и дори временни депресивни състояния…
Всичко това може би звучи примамливо просто, но мога да ви уверя, че добър психотерапевт се става след дълъг период на обучение, който включва не само теоретична и практическа подготовка, а и упорит труд от страна на самия човек върху собствената му личност. Защо тогава препоръчвам тази работа именно на хора със зрителни увреждания?
Нека се върнем към онова, с което започнахме! Към Професора. Професорът беше сляп, но умееше да слуша. Когато споделях с него нещо съкровено лично, той в повечето случаи не бързаше да ми отговори, камо ли пък да ми даде съвет. Оставах с впечатление, че очаква да чуе още – недоизказаното, премълчаното… Постепенно, без да искам, започвах да се ровя по-дълбоко в себе си и за моя изненада откривах нови и нови страни на проблема. Едва когато сметнеше, че е чул достатъчно, Професорът започваше да говори. И доста често кризисната ситуация намираше решение! Поправете ме, ако греша, но мисля, че повечето хора със зрителни увреждания умеят да слушат, тъй като за тях тъкмо слухът е основният източник на информация. А способността да изслушваш е навярно първото условие за разбирането на другия. Мисля също, че повечето хора със зрителни увреждания желаят, не се страхуват и умеят да учат - защото за тази работа трябва много учене. Животът им е показал, че ако искат да са успешни, трябва в нещо да бъдат по-добри от останалите. Което впрочем важи за всички! „С теб е лесно – казваше ми понякога Професора – ти все пак си здрав.” (Благодаря на Бога!) Но имаше и по-трудни случаи. Приятелят на моя колежка изживя лична трагедия – катастрофа с няколко загинали. Преди нея бе позитивен, усмихнат, добре сложен млад човек. Мина известно време и той започна да идва на психотерапевтични сеанси при Професора. Уплаших се, когато го видях за пръв път! След катастрофата беше отслабнал с поне петнайсет килограма, блед, с дълбоки сенки под очите и увиснали рамене. Говореше тихо, с прекъсвания и едва разбираемо. От време на време се опитваше да повика усмивка на лицето си, но без особен успех…От откъслечните изказвания на колежката разбрах, че той почти не спи нощем, прекарва много време във форуми, които обсъждат болестни състояния и открива все нови и нови болезнени симптоми у самия себе си. Приятелката му с пълно основание се притесняваше за него, понеже професията му, освен с всичко останало, беше свързана с много шофиране…
Сеансите продължаваха около час, един път в седмицата. От съседната стая в офиса долавях понякога отделни фрази. Нищо особено, наглед обикновен разговор. Но след всеки сеанс Професора си записваше нещо на компютъра, а преди сеанса прочиташе написаното и внезапно ставаше необичайно мълчалив и сериозен. Само веднъж по време на заниманията (десетина на брой) той си позволи да сподели с мен, че категорично забранил на младежа да участва във въпросните форуми. Повече не научих, докато не видях самия него няколко седмици след края на „лечението”. Ами че това си беше същият ведър, усмихнат, добре сложен млад човек, когото познавах отпреди! Не можех да повярвам на очите си.
Тази случка веднъж завинаги ме убеди във възможностите на психотерапията. Но тя съвсем не е единствената причина за опита ми да препоръчам подобна благородна професия именно на хора със зрителни увреждания. За някои други основания вече стана дума по-горе, но към тях бих добавил поне още две. У нас съществува европейско признато обединение на специалистите в тази област – Българска асоциация по психотерапия, с подробно разработени стандарти на обучение. Едно от изискванията тук е поне двугодишна работа с наставник-супервайзър, което предполага по-плавно и безпроблемно навлизане в професията. Също така, останах изненадан от добре разклонената мрежа така наречени „терапевтични модалности” – повечето от тях със своя структура, обучителна програма, интернет страница и възможности за персонален контакт. Изкушавам се да ги изброя:
- Аналитична психология ( Юнгианска анализа )
- Арт-терапия
- Когнитивно-поведенческа психотерапия
- Краткосрочна терапия
- Личностно-центриран подход
- Музикотерапия
- Неорайхианска психотерапия
- Позитивна психотерапия
- Психоанализа ( Психоаналитична психотерапия )
- Психодрама
- Транзакционен анализ
- Фамилна терапия
- Логотерапия и екзистенцанализ
- Българска асоциация по психоонкология
Защо изредих всичко това? По една много практическа причина – когато има структури, към които да се обърнеш за повече информация, установяваш контакти, навлизаш в същността и тънкостите на професията. Както впрочем и за по-успешно трудово посредничество.
Започнах с Професора, иска ми се и да завърша с него. Веднъж го попитах: „Все пак за кого е психотерапията? За здравия или за болния човек?” Той ми отговори така: „Психотерапията е за нормалния човек. Всеки човек има проблеми, важното е те да бъдат обсъждани и преодолявани, преди да го разболеят. Тя помага именно за това.”
Светослав Николов
трудов посредник
Една перспективна професия
Модератор: bisolnev