Какво представлява т.нар. „квотен принцип“ при наемането на хора с увреждания? Това означава, че законодателството чрез Кодекса на труда или чрез други законови и подзаконови актове задължава работодателите да наемат на работа в своите предприятия (независимо от това какви са тези предприятия) служители от средите на хората с увреждания като определен процент от състава на работещите. Чрез този механизъм държавата се опитва със силата на принудата да задължи работодателите, въпреки техните предразсъдъци, задръжки или несъгласия, да назначават хора с увреждания. Така законодателството възнамерява да разреши, макар и частично, проблемите на тези хора. Всъщност тук става дума за едностранно въздействие от страна на държавата върху работодателя, а като говорим за квотния принцип, трябва да отбележим, че той съвсем не е нещо ново и неопитвано досега.
Прилагането му има своята история в развитите страни - и в Европа, и в Северна Америка, като там той бележи различна успеваемост. В общия случай, като цяло се стига до убеждението, че квотният принцип, колкото и строго да се прилага, всъщност не решава проблема с трудовата ангажираност на хората с увреждания.
В България той беше въведен непосредствено след началото на промените от 1989 година. Преди това икономиката изпитваше недостиг на работна ръка, масово съществуваха големи, добре работещи специализирани предприятия, така че прилагането на квотен принцип за хората с увреждания беше излишно. След 1989 година беше въведено изискване за квота от 4% на хора с увреждания, назначени във всяко предприятие. Това означава, че при сто работещи, поне четирима трябваше да бъдат хора с увреждания, при общ състав от 25 човека – поне един. Не беше ясно дали въобще ще се намерят толкова хора с увреждания, които да си търсят работа във всяко предприятие, за да запълнят задължителната квота. До практическо заработване на този механизъм изобщо не се стигна, защото при неспазването на квотния принцип се предвиждаха санкции, които нито бяха изрично определени, нито беше учреден органът, който да ги прилага. Нямаше и механизъм за налагане на санкциите, за тяхното събиране и за насочване на набраните средства.
В средата на 90-те години квотният принцип в Полша донякъде заработи. Той не увеличи броя на хората с увреждания, наемани на работа, но поне средствата, които постъпваха от наложените санкции за неспазване на квотата, отиваха директно в полската институция, аналогична на нашата Агенция за хората с увреждания. Тези средства бяха насочени към решаване на някои от проблемите на тази категория хора.
В България това въобще не беше направено и парадоксалното е, че и до ден-днешен в Кодекса на труда съществува разпоредбата за квота от хора с увреждания. Това не попречи по-късно на министър Николай Василев да направи грандиозна медийна кампания, че е наредил на държавната и общинската администрации да наемат поне 2% хора с увреждания. Дори имаше конкурси за набиране на такива хора, но, доколкото ми е известно, в крайна сметка беше назначен един човек, кампанията отшумя и си замина заедно със самия министър. Вероятно тази квота още не е отменена, а остава висяща в пространството.
В днешно време, с новия Закон за хората с увреждания има опит отново да се въведе подобен принцип. След много спорове се стигна дотам, че се прие предприятия със служители до 50 човека да се освобождават от задължението да наемат хора с увреждания. Предприятията с до 100 служители са задължени да назначават в състава си 1% хора с увреждания, предприятията над 100 човека - 2%. Веднага трябва да кажем, че по данни, които излязоха в информационното пространство, 93% от съществуващите в България фирми имат наети под 100 човека. Така че новият закон почти не може да задейства квотния принцип, или на практика той ще ангажира много малка част от предприятията у нас. Отсега става ясно, че този механизъм, дори да се приложи напълно, няма да има никакъв сериозен ефект.
Какво се оказва? Квотният принцип и по света, и тук не действа, защото работодателят в много от случаите предпочита да си плати санкцията, която не е прекалено голяма (при условие че средствата от нея изобщо се събират от някого), но да не се главоболи с назначаването на хора от тази категория. Пък и никой работодател не обича в собствената си дейност да бъде насилван да приема излишна трудово-правна натовареност.
Много по-действащи са системите, при които, освен принципа на тоягата, е предвиден и този на моркова, какъвто е примерно случаят със специализираните предприятия. И ако тази система се разшири по някакъв начин в посока на други предприятия, това би бил един много по-ефикасен механизъм, отколкото т.нар. „квотен принцип“.
Той по никакъв начин няма да разреши проблемите на хората с увреждания, а и работодателите основателно се съпротивляват срещу неговото въвеждане. Освен това, в едно по-голямо предприятие винаги ще се намери човек с някакво трайно заболяване, който вече работи в него - или в счетоводството, или някъде другаде… Заболяване, което или вече е инвалидизирано, или ще бъде определено като такова. Подобно обстоятелство, даже работодателят да не го знае, ще се използва, за да се обяви за попълнена квотата от хора с увреждания. Такива хора ще бъдат преназначени на местата, определени по този механизъм, и така те ще бъде заети от служители, които и без това си работят в предприятието.
Може би единственият разумен вариант, при който квотният принцип частично действа е, когато за изпълнена квота се приема случаят, при който фирмите изкупуват стоки и изделия от специализирани предприятия за хора с увреждания. Това е начин да се увеличат възможностите за работа на тези предприятия, за наемане на повече хора в тях, като самите изкупуващи фирми се превръщат в пазар за стоките на специализираните предприятия. Фирмите, разбира се, няма да изкупуват некачествени стоки, а продукти, които са им необходими, на цени, които ги удовлетворяват. Вместо обаче да търсят от други места, ще купуват от специализираните предприятия, като така ще ги подпомагат както по отношение на числото заети хора с увреждания, така и по отношение реализацията на продукцията на тези особени предприятия. По мое дълбоко убеждение, това е единственият вариант, чрез който квотният принцип може да даде някакъв резултат.
В новия Закон за хората с увреждания е предвидено Инспекцията по труда да следи за прилагането на този принцип и налагането на санкции. Но самият факт, че отново няма предвиден механизъм за събиране и насочване на средствата от санкциите означава, че няма институция, която да има сериозна заинтересованост от контрола и санкционирането на предприятията. Това води до извода, че квотният механизъм отново няма да заработи.
Ира Антонова-Гроздева
Размисли върху въпроса за прилагане на квотния принцип при наемане на работа на хора с увреждания
Модератор: bisolnev